Димитър Талев - Погибел

В бащинското сърце иа Самуил бликна радост при това известие, но то породи в него и други чувства, други грижи. Родил му се бе внук, който един ден трябваше да седне на същия български престол, но се бе родил не в неговия дом, а в чужда земя и беше в чужди ръце. Неговият първи внук трябваше да живее и расте в неговия дом. И защо го задържаше с такава дързост чуждият цар? За да го държи, види се, като свое оръжие в ръцете си. Царският внук, който беше и утрешен цар, трябваше да живее и расте в своето царство.

Самуил нареди да настанят двамата кралски пратеници като първи царски гости, докато приготви отговора си до техния крал. Царят повика своя син и му даде да прочете посланието на маджарския крал. Радомир много се бави, докато прочете кралското писмо, което беше и сега на ромейски език, сетне подигна рамена и върна писмото на баща си без отговор. Царят сякаш и не чакаше отговор от него, взе навитото на тръба послание и това, което каза, беше царска повеля:

— Ти ще заминеш за Обител и ще бъдеш там мой заместник и управител за цялата Обителска област, също за Воденската, Мъгленската и Прилепската. Това са места между нашата престолнина и ромейската граница, а ти знаеш каква ще бъде твоята длъжност. Ти обичаш тоя град, нели? — добави царят, но не омекна ни гласът, ни погледът му.

— Обичам го — отвърна веднага Радомир, повлечен от думите му, но после лицето му изеднаж пламна, той се смути много и се виждаше как търсеше друг отговор за баща си. И продължи: — Ти знаеш, татко… Аз трябва да ти кажа… Ирина…

— Знам. Виждам — прекъсна го Самуил, но не от нетърпение, а за да го улесни в смущението му. — Тя ще ражда. Вижда се вече и не може да се скрие. От тебе, нели?

— От мене. Аз искам да се оженя за нея.

— Побързахте вие и двамата. Не ме послушахте. Да ви накажа ли? Не мога да ви накажа. За тия човешки работи няма закон, ни писан, ни неписан. Те сами носят наказанието си и вие ще го изпитате докрай. Виждаш — тръсна царят в ръката си посланието на маджарския крал. — Родил ти се син. След тебе той трябва да бъде цар български. Аз искам да расте в моя дом. И ще се опитам да го взема. Ще поискам още един път да се върне тук и майка му, твоята жена. Заради него. — И като че ли за да отклони мислите му, царят изеднаж обърна приказката си: — Виж ти, проклетият маджарин! Побързал да го кръсти, без да ме попита. И защо Петър? Ние не сме от една кръв със стария цар. Ние ще му прибавим и друго, наше име. Кажи как да го наречем още…

Макар да бе изпаднал в още по-голямо смущение, Радомир веднага се улови за тая нова мисъл на баща си:

— Делян! Нека го наречем Делян. Харесва ми това име.

— Нека бъде Делян, щом искаш — приподигна рамена царят и повтори, сякаш да чуе по-добре това ново име: — Петър-Делян…

— Но, татко… — върна се отново Радомир към тревожните си мисли и между русите му вежди се образува възел от бръчки, който никак не прилягаше на неговото широко ведро лице. — Как ше оставя Ирина сега… Няма да я оставя. Ще се оженим и те моля за твоята благословия. Трудно е вече да се крие. Маргит няма да се върне, нели така и ни се писа.

— Така ни се писа, но сега всичко се промени отново. Ти ще заминеш за Обител, а Ирина ще замине за Охрид и там ще остане. Ако Маргит се върне сега, когато имате син, жена ще ти бъде тя и никоя друга. Така трябва да бъде, сине, и никой не ще го промени, нито аз дори, щом е нужна и повеля на царството. Върви и се приготви за път. Тръгваш още утре за Обител.

Гаврил-Радомир се отправи към вратата с тежки стъпки — виждаше се, че нозете му се движеха не според мислите му. Той беше покорен син, покорен княз и войвода, но не можеше да скрие, че не беше приел в сърцето си царската повеля.

Царят нареди да повикат Ирина Каматерос. Тя бе разменила вече думи с Радомира и влезе при царя с изопнато, бледо лице. От хубавото й лице бе изчезнала постоянната тревога и уплаха поради новото й, все още неопределено положение в царското семейство. Тя все още се опитваше да прикрива с облеклото си своята напреднала вече бременност, но всички знаеха за връзката й с царския син и всеки я приемаше и търпеше, щом я търпеше и сам царят. Сега царят стоеше сред стаята, свитъкът на маджарския крал беше все още в ръката му. Той не започна, както очакваше Ирина, а каза:

— Седни да напишем писмо до маджарския крал. — Когато Ирина Каматерос седна до ниската писмена маса и се приготви да пише, Самуил тръгна да ходи по стаята и продължи: — Е, започни там, както му е ред… — Щом Ирина написа първите няколко необходими слова, царят занарежда дума след дума и сякаш според бавния си вървеж по стаята: — … Получих посланието ти и ти отговарям незабавно поради важното събитие, за което и сам ми пишеш. Моят и твоят внук, който се е родил, е утрешен български цар и от това следва всичко друго по-нататък. Побързал си, царство ти, с името му, понеже нито аз, нито баща му, които сме от рода на Мокрите, сме в някаква кръвна връзка със стария цар Петър, но това е вече сторено. Известявам ти, че моят внук ще се казва още и Делян; както е волята на баща му, княз Радомир. Ние искаме също бъдещият български цар да живее и расте в българския царски дом, както е законно и редно, ти сам знаеш това и ние вярваме, че няма да попречиш с нищо. Сега е време да кажа и повторя, че е нужно да се върне и неговата майка при неговия баща, за да бъдат те и двамата до него с родителските си грижи, а всичко друго, което трябва да се поправи и възобнови, лесно ще се поправи и възнобнови. Ти сам си цар и по царски ще отсъдиш, няма да питаш своята дъщеря, както и аз не питам сина си, защото царските дела стоят над всички други дела и желания. Аз ще чакам отговора ти, но още повече ще чакам внука си и нека сама майка му го донесе на ръцете си в неговия истински дом. Не ще спомене никой за това, което е било няма вече да бъде, ще бъде заличена всяка ненужна следа. Триж по-зле ще бъде за всички, ако не стане това, което царските закони повеляват. И тъй, твое царство, аз чакам внука си в своя дом, както и родният му баща чака сина си и своята жена…