Димитър Талев - Погибел

— Е… про-прогони ги най-сетне… Чух приказките им, преди да се разделят. Твоят син тъкмо излизаше, а тя идваше при тебе по твоя повеля. Той, Радомир, и нищо не крие от ме-мене… Доплака ми се за тях, като ги чух, но ти никога не ще заплачеш ни за тях, ни за когото и да е… Ти само едно: царството!

Царят слушаше мълчаливо, но като че ли ловеше и очакваше с някаква скрита жажда всяка дума на слугата си. Той дори се извърна по едно време, да не би слугата да излезе от стаята, да го остави, но Радой беше там, до него, и все същият, помагаше му да съблече една дреха и да облече друга, като да събличаше и обличаше своето си тяло. Тежкият му зъл език, който с мъка се обръщаше в устата, едва ще се поспре, негли докато набере повече яд, и пак ще продължи още по-дързък:

— … Ти си като чужденец в къщата си, мемежду своите си люде. Редиш цялото царство, а своя дом не можеш да наредиш… де-децата си да наредиш, живота им. Къде са двете ти щерки… За пленници ги омъжи, за твои роби. А другите така ще си останат, моми… голямата вече и остаря… Нямаш ти бащинска грижа, ти: царството! Къде прогони сега сина си, защо му пречиш. Намерил си е жена по сърце, всички я знаем, и хубава, и… Ти ги разделяш! А другия, що ти го роди воденичарката, него ти и съвсем забрави. Отдели го и от сърцето си… Няма ред в къщата ти, царю, не си добър баща, не ти остава време да по-помислиш за най-близките си…

Търпеливо слушаше цар Самуил укорите на своя слуга и млечен брат и като че ли чуваше собствения си глас вътре в себе си. Тъжно му беше в тоя час, с умиление изреждаше в мислите си имената на своите деца… Косара — в далечните сръбски планини. Рипсимия със своето озлобено сърце… Изоставени бяха сами на себе си децата му, той дори им пречеше… Ала когато слугата си отиде и гласът му замлъкна, мисълта на царя отново се понесе по широките предели на царството, излетя като птица през прозорците на студената му, почти празна спалня.

Прибрали се бяха всички за нощна почивка по стаите си, в леглата си — и господари, и слуги. По затихналите ходници на царския дворец ходеше само Иван-Владислав, с бавни, тихи стъпки, с ръце отзад. Не го привличаше спалнята му — там беше Мария, жена му, която наскоро бе му родила син, не бяха минали още четиридесет дни. Тя го очакваше с покорни, уплашени очи, но още не беше се очистила от раждането. Не можеше и да поговори с нея — с никого на тоя свят не би могъл да сподели своите скрити мисли. А те напираха в ума му живи, палещи. Царят прогони сина си, а вторият му син, незаконният, беше още невръстен и сега само той оставаше най-близу до него. Струваше му се, че някаква скрита сила подреждаше работите в негова полза, проправяше му път. В мислите си князът срещаше всички, които все още стояха на пътя му, но той сякаш минаваше през тях или те сами изчезнаха като сенки. Нататък се провиждаше престолът и царският меч. Каква игра си бе устроил той с пратеника на маджарския крал, заплел бе в нея и царя, и сина му, и проклетата ромейка, дори и Рун, злото Самуилово куче, дори и краля! Той виждаше как се измъчват и сърцето му се радваше.

Слизайки на долния кат, накъм голямото преддверие, Иван-Владислав долови, че нататък беше много тихо, и веднага се досети какво ставаше в преддверието. Князът слезе там с безшумни стъпки и видя, че и двамата нощни стражи бяха заспали. Единият се бе подпрял на стената и на дългото си копие със скръстени ръце, главата му бе клюмнала на гърдите ведно с островърхия железен шлем, а другият се бе разположил на мраморния под с разкрачени нозе и с гръб, облегнат на една от колоните там. Владислав се спря пред седналия на пода, който бе прибрал копието през скута си и спеше дълбоко с отворена уста. Князът не стоя дълго да гледа жълтите му зъби. Той се наведе и ловко дръпна копието от ръцете му, както се бяха отпуснали безчувствени в съня. Князът насочи оръжието и бодна доста надълбоко заспалия войник по разголената му шия.

— Хааа… — задави се заспалият страж и разтвори ужасени очи, готов да нададе страшен вик.

— Млък! Ей сега ще те убия… — изсъска срещу него Владислав, допрял върха на копието до гърдите му.

Другият страж също се бе събудил и се изпъна до стената не по-малко уплашен. Изправи се и раненият, а от раната на шията му струеше алена кръв, потече и по лъснатата ризница. Князът разклати копието пред очите му:

— Спиш… А като съм взел оръжието от ръцете ти, докато спиш на стража, какво мога да ти сторя! Знаеш ли закона?

— Можеш да ме убиеш с него и… и няма наказание…