Димитър Талев - Погибел

— Никой ли няма да каже що значат тия вести от Цариград? — Гласът му екна и замря в просторното помещение, което се издигаше и през два ката; чу се тук-там само шумна, продрана кашлица, може би от смущение, но и мнозина от велможите бяха простинали по пътищата в дебелите си кожуси през тия зимни дни. Царят не виждаше никого, не отправи поглед към никого и седя още един миг с отпуснати клепки. Сетне отеднаж се изправи и сложи ръце върху високата дръжка на меча си. — Не са и нужни думи — рече той и продължи: — След като надви арабите в Армения и Сирия, вторият Василий каза: сега българите! И събира той многобройна войска. Какви думи са нужни тук? Иде време и наближава, когато бог ще отреди кои да бъдат на тая българска земя: ние или те. Аз казвам, че трябва да бъдем ние, които сме и българи, а не те, чуждите, които искат да ни прегазят. И вярвам аз в божията справедливост. Не, Василий македонецо 5 5 Василий Втори е от македонската византийска династия, която произхожда от Одринската област, наричана тогава Македония. , с българите не ще бъде тъй, както е било с Азия! Българите ще те спрат и ще те върнат. Това е моят отговор на чуждия цар…

Скочи отеднаж Радой Гавра някъде към последните редици на тия, които бяха събрани тук, чу се къс, сух звън на изпразнена ножница и мечът му блесна като светкавица над неговата упорито приведена глава.

— Води ни, царю! — извика някогашният рибар и разголи едрите си, все още здрави зъби.

Наскачаха и други от войводите, звъннаха и заблестяха мечовете им, след непродължително колебание станаха всички там прави, размахаха ръце, дълги болярски посохи, заклатиха високи кожени клобурци 6 6 Клобурец — калпак. с червени, зелени, позлатени дъна.

— Води ни, царю! С тебе сме ние всички! До смърт! На бой!… — екнаха много гласове, оглушително кресливи или застрашително буботещи, или някак пресилени.

Викаха всички и се заканваха на ромейския василевс, дори и тримата велики войводи, които също бяха станали прави, размахваха десници. Дигнали бяха десници за поздрав и царският син, и царските аетьове, също и кавханът. Само царят стоеше неподвижен до престола си горе, както и племенникът му долу, при подножието на царския престол. Царят виждаше в една позната бъркотия брадатите лица на болярите и войводите, блясъците на изтеглените мечове, позлатеното желязно воинско облекло, нашарените болярски кожуси; далеко беше той там горе и очите му бяха вече доста стари. Иван-Владислав виждаше по-добре с младите си очи. Той виждаше воинското въодушевление на повечето от войводите, виждаше размаханите им мечове и пестници, чуваше виковете им, но забеляза също, и като че ли повече с подозрителния си ум, отколкото с очите си, че някои от тях и повечето от болярите бързо се озъртаха и бяха за един или два мига в някакво смущение, в някаква нерешителност и уплаха, преди да дигнат посоха си или стиснатия си пестник.

Димитри Полемарх и неговият зет княз Иван-Владислав излязоха заедно от царския дворец. Те минаха по-нататък край църквата, съградена от Климента, епископа Охридски, където беше и прославеното негово училище, спуснаха се бавно по стръмнината накъм езерото и се запътиха към недовършения още дворец, който цар Самуил градеше със свои средства за братовия си син, както му бе обещал при неговата женитба за щерката на Полемарх. Издигнати бяха и двата ката на двореца, сложен беше и покривът, но спряла бе всяка работа по него сега през зимата. Не се виждаше наоколо жива душа, разхвърлени бяха и изоставени само купища дървета, тухли, дялани камъни, мраморни стълпове и цели скали от разноцветен мрамор. Тук се спряха двамата мъже и Полемарх шареше навсякъде с очи, да види докъде бе стигнала голямата постройка.

— Още много време ще мине… — рече той. И продължи: — Чичо ти нищо не е пожалил за тебе. Голяма е царската му милост…

Владислав приподигна рамена, стисна устни.

— Моят баща — каза той сърдито — нищо не е взел от бащините си имоти. Гори, добитък хе там, по Мокра планина. Не се знае доколко това тук е царско и доколко си е моя бащиния.

— Е, да… да — повлече изтънял глас Полемарх от лукаво угодничество, но страхът му от всесилния цар беше още много голям и той, колкото да искаше да угоди на своя мил зет, побърза да задоволи и правдата: — Но имотите на дядо ти Никола Мокри стоят още на мястото си, нели? Колко са те за царя и за неговата голяма милост към тебе, зетко… Ти във всичко си му като роден син.