Димитър Талев - Погибел

Друго време бе дошло и за болярина, и за простия човек, макар още много и много неща да бяха останали непроменени.

Същия този ден, още рано сутринта, войводата Сермон напусна Охрид с двама свои люде и се отправи за родното си село Завой, в северните разклонения на Петринската планина. Той вървя някое време по главния път за Обител, сетне обърна коня си през планината, по тесни и криви пътеки низ гъста дъбова; гора, която слизаше до главния път и минаваше на другата му страна.

Войводата отдавна не беше идвал в родния си край и му беше драго да язди по тия познати места, макар и под навъсено небе. Той се оглеждаше ту на една, ту на друга страна през оголелите дървеса и сякаш искаше да познае всяко едно от тях. И се радваше от сърце, когато навлезеше в позната долчинка, забелязваше да светлее мътно край прогнил вече гигантски дънер водата на познато кладенче, надигнала се и разляла от тойящите се снегове по планината. Тук бяха минали детските му години. Той скоро съгледа и ниската, обрасла с лишеи, все същата сива скала, край която преди много години господарските свини бяха изяли негово по-малко братче. Свините на завойския болярин нямаха брой и скитаха из горите на цели стада, смесваха се с дивите свини по планината, подивели и те като тях, и търсеха огради и кошари в селото само когато паднеха дебели снегове, та не можеха лесно да намират желъди и корени за храна. Свинарите не се грижеха много за тях, а когато искаха да уловят някоя за господарската трапеза, убиваха я с лък или копие. Такова едно полудиво, изгладняло стадо бе налетяло на братчето му през един зимен ден. След тая случка боляринът заплашваше людете си все с тия думи:

— Ще те хвърля на свините да те изядат!

Сермон извърна глава и така мина край вкопаната в земята сива скала.

Когато тримата конници вече наближаваха селото и пътеката излезе на една неголяма поляна с почерняла прегоряла през зимата трева, между дебелите разкривени дънери на отсрещния край на поляната изеднаж се появи селянин с дълга сопа и цял облечен в разръфани кожи. Той не се обърна да побегне, да се скрие в гората, както някога, а се спря да дочака войводата и двамата му спътници, да ги види по-отблизу.

Сермон си спомни как още преди много време, когато Самуил Мокри премахна ангарията, неговият по-стар брат НесТойг бе викнал в лицето на завойския господар:

— Ще те хвърлим за храна на свините ти!

Парикът отвръщаше сега на господаря с неговите думи.

Войводата спря коня, спряха конете си и людете му зад него. Селякът нито се помръдна, както се бе подпрял на сопата, щръкнала на две педи по-високо от главата му; той гледаше велможата с подозрително втренчени очи, но без страх.

— Ти завойчанец ли си? — попита Сермон.

Селякът не бързаше с отговора си. После кимна едвам с рошавата си глава: да.

— Не ме ли познаваш?

Селякът помръдна с рамена, притисна устни: ннне. Войводата добави: — И аз съм завойчанец. Селянинът пак помръдна с рамена: може и да си.

все едно. Сермон се усмихна весело на селяшкото безразличие и попита:

— В селото ли си е Нестонг?

Очите на селянина светнаха, отвори се някак и цялото му космато, нечисто лице:

— Ти… неговият брат ли си?

— Да. Брат му.

— Е, върви… Ще го намериш, щом си тръгнал да го търсиш.

— Ти тук какво…

— Излязох за гъби, ама е още рано — отвърна тоя път словоохотливо селякът. — Пък и някоя живина ако мога да пречукам. Няма вече що да се руча.

— Изпразни ли се кошът ти? Поискай от господаря. Ще му го отработиш.

— Господарят пази своето, а нашето все не стига! Казаха от царя да поискаме. В града дошъл царят. Ти какво ще речеш… Нели ти…

— Царят не може да даде на всички, които нямат. Ти от болярина поискай. Поискай повече земя или гора. Да ти стига за цяла година, пък и на него да върнеш.

Войводата подкара коня, последваха го и людете му. Зад него се дочу гласът на селяка:

— Болярина… Да пукнеш, не ти вярва…

Преди да влезе в селото, Сермон мина край болярската твърдина — една доста висока каменна кула и други няколко постройки около нея, а всичко това беше обградено с дълбок ров и висок стобор от дебели дъбови колове, гъсто един до друг, със заострени краища! Добре се бе укрепил боляринът, но широката, тежка врата на твърдината му беше разтворена и се виждаше господарският двор, пълен с цели ята домашни птици. Пред разтворената порта се бе свило на кравай върху влажната земя старо куче, което не се и помръдна, когато минаха по пътя тримата конници.