Димитър Талев - Погибел

Войводата намери своя по-стар брат в някогашната им бащина хижа. Нестонг седеше край огнището, в което пушеха няколко цепеници, и не се затича да посрещне брата си, само очите му радостно засияха, когато го видя пред вратата на хижата. Срещу него, на другата страна на огнището, седеше друг селянин и Нестонг каза:

— Войводата… Сетил се нещо за мене…

Радостни звуци трепкаха в неговия глас, колкото и небрежни да бяха думите му. Със същите думи Нестонг посрещна и госта си:

— Сетил си се най-после и за мене… Седни. Повикай и людете си, да не стоят вън на влагата, ако не се гнусиш вече от простите.

Сермон мълчаливо сложи ръка на рамото му, както беше седнал по-старият, и го полюшна шеговито:

— Ти все това си знаеш: простите… Ще дойдат. Нека приберат конете.

Той седна на малко столче до брата си, горната му кожена дреха тихо шумолеше под ниския покрив на хижата, а мечът му полегна, окачен на широкия колан, с долния си край на пръстения под.

— Къде са людете ти? — попита той и се озърна към вратата в дъното. Тук бе израсъл Сермон и всичко му беше познато.

— Жената е за дърва в гората — отговори Нестонг и лицето му отеднаж се помрачи, но гласът му стана твърд и напрегнат: — Ние сега сме сами с нея. Сина не го знам. Скита някъде, ако е още жив.

— Не беше ли във войската? Не съм чувал…

— Не беше. Не иска да служи на царя.

Двамата братя млъкнаха, загледани в пушъка, който бавно се надигаше от главните в огнището. После войводата каза, без да подигне очи:

— Ти едно време също тръгна с царя.

— Тръгнах и вървях — отговори по-старият, също без да подига очи. — Бяхме заедно с Яков Рун от Косел. Той остана с царя и отиде далеко с него, а пък аз се върнах, не забравих своите като Рун.

— Тръгнах и аз подире ти…

— Тръгна и ти и не се върна, като Рун. Царски войвода стана.

— А ти защо се върна? — едва сега го погледна войводата. — Можеше и ти да станеш войвода.

— Можех. Самуил Мокри още тогава ме прогласи за хиляднник. Рун за стотник, а мене за хилядник. Ти и друг път си ме питал защо се върнах. Тръгнах аз със Самуила, защото повярвах в думите му за ново царство. И аз, и нашите старейшини тогава. А царството остана същото.

— Самуил е добър цар, справедлив — повиши глас по-младият.

— И аз ще кажа: добър. Той не излъга за себе си. Но боляринът е същият, попът е същият и селякът е същият.

— Не са същите! — плесна с ръка по коляното си войводата. — Селякът не се бои вече от болярина. И ангария вече няма. Боляринът не смее…

— Селякът не се бои — прекъсна го НесТойг и все тъй, без да подига очи от огнището, без да повишава глас: — И ангария няма. Но боляринът и попът сега хитруват по-лукаво. Пак вземат своето. И гърлото ще ти прережат, но потайно. Селякът и сега гладува. И на война отива по-често, отколкото при Петра. Много по-често. Моят син затова побягна и аз не го спрях.

Ниското опушено помещение започна да се пълни с люде; най-напред влязоха двамата войници на войводата, а сетне заприиждаха по един, по двама и трима дрипави, космати и нечисти селяци. Двамата братя не спираха спора си и Сермон все се горещеше, докато НесТойг говореше със същия равен и дори още повече затихнал глас, с наведени очи.

— Ромейският василевс да надвием! — дигна пестник Сермон. — От него иде всяко зло за нас.

— Злото иде от сатаната. От сатаната в човека. Сатаната е в сърнето на човека и го учи на всяко зло.

— В човешкото сърце няма ни сатана, ни божи ангел. Има само две шепи кръв. Когато е сит, човекът е добър; когато е гладен, зъл е и лют като вълк.

— А боляринът и попът гладни ли са? Самият сатана е в сърцето им, братко.

— Кой ще го изгони тогава оттам? Човек се ражда с него в сърцето си.

— Не. Ще го изгоним ние, които вярваме в справедливия бог и в чистия дух.

Разпрата между двамата братя продължи още доста време. В хижата се бяха насъбрали до двайсетина селяци. Заобаждаха се и те, плахо, смирено или с гръмки, с продрани от зимния студ гласове и едни бяха с войводата, а други пък с неговия брат.

В хижата влезе един от слугите на завойския болярин. Той потърси с очи през пушъка войводата и като го съгледа, пристъпи право към него. Селяците се умълчаха. Слугата се поклони и каза с напевен глас, както, види се, бяха го учили:

— Господарят те кани в дома си, светли войводо. Ще похапнете каквото бог дал. Отдавна не се е срещал той с достойни люде.

В хижата стана още по-тихо — всички очакваха отговора на войводата. Сермон побутна една от главните с обувката си и отговори: