Димитър Талев - Погибел

Самуил втренчи в него строги очи:

— Но тя би могла и сама да дойде при мене, макар да не е искала позволението ми да напуща Охрид. Какво й е нужно?

— Не съм дошъл да се меся в личните ти работи и си мисля, че бог ме изправя между тебе и тая жена. Такава е моята служба между людете. Дошла е тя с детето си и те моли да й позволиш да се яви пред лицето ти.

Царят сви надебелелите си, сгъстили се вежди, по които проблясваха няколко бели косъма, и с нищо друго не издаде ни изненада, ни гняв, нито пък някакво любопитство. После каза със затихнал глас:

— Аз ли ще дигна да хвърля камък по нея… — Той повиши глас: — Не, не аз, но царството ще я съди нея, както вече й е казано. Нека се яви пред мене, щом е дошла, но ще чуе пак това, което отдавна знае.

Приел отговора му, епископ Емилиян се поклони и каза:

— Дойдох тук като божи слуга, но ето, не мога да заглуша гласа на своята съвест. Боя се за тая жена и те моля да я посрещнеш не само като цар, но и като баща, какъвто си бил винаги към нея.

— Отче свети… ти знаеш ли кой е баща на детето й?

— Знам, ако е истина това, което ми е казвала отдавна още.

— Не си ли дошъл да ми припомниш моите собствени грехове?

— Не. За греховете ти ще те съди бог и неговият глас в тебе. Но ти добре правиш, като си ги спомняш в тоя час.

— Иди… преосвещени отче — въздъхна Самуил издълбоко, — кажи й да дойде при мене заедно с детето си.

Ирина остави слугите далече от царския дворец и влезе там с детето си на ръце. В двореца всички я познаваха и никой не я спря чак до вратата на царската работна стая. Царят взе повитото дете от ръцете й, преди още да успее тя да се отпусне на колене пред него. И той рече, сякаш нямаше между тях нищо, което ги разделяше и отчуждаваше:

— Подигни завивката, да видя лицето му.

Ирина бързо подигна крайчеца на завивката, с която бе завито детето, а то едва помръдна устни и пак се унесе в детския си сън. Царят се усмихна:

— Не иска и да ме погледне. — И продължи: — Чух, че се е родило. За такива вести винаги има бързи весТойосци. Чух и за името му. Добре си избрала и името му. Е, вземи го. Не съм свикнал да държа малки…

Ирина пое детето си от ръцете на царя. Той остана прав срещу нея, понеже не искаше да я задържа по-дълго при себе си, а тя не сваляше от него очи и чакаше да го чуе по-нататък. Самуил не мисли дьлго, не се колеба и обърна към нея упорит поглед:

— Ти върни малкото в Охрид. И кажи, ако имаш нови някакви нужди, аз няма да престана да се грижа за тебе и за него. Но всичко друго остава както и преди. Между мене и това невинно дете стои царството ни.

Упорит, блеснал срещу него беше и погледът на Ирина. Тя бе дошла тук да воюва с царя за детето си, но се пазеше да не пресили думите си, нито дори своя глас:

— Много време мина оттогава, царство ти, цяла година мина. Ето и ти не ми казваш, че са се получили през това време някакви вести от маджарския крал или от неговата щерка. Ако тя мисли да се връща, досега ти трябваше да знаеш, че ще се върне, би трябвало и да се е върнала досега. Искам да кажа и това, че аз признавам първородството на нейното дете.

Царят дигна ръка срещу нея, да спре думите й по-нататък:

— Стига! За това ще мисля аз, а ти ще се грижиш за пеленките на детето и за млякото му.

— Царю милостиви… Майката се грижи за всяко нещо, като е за детето й. Нейните грижи за него никога не са излишни, дори когато един ден то може да стане и цар. Сега аз искам да спася детето си от позора на незаконността и извънбрачието. Баща му, твоят син, също няма да се откаже от него.

— Върви си — рече царят нетърпеливо. — Върви си, за да не чувам и да не говоря излишни думи. Знам аз — добави той с поомекнал глас — какво искаш и какво ти е нужно.

Ирина виждаше, че търпението на царя стигна до своя предел и доколкото имаше все още упорства в сърцето й, тя продължаваше да го гледа с големите си очи, но после изеднаж се поклони дълбоко пред него, отдръпна се към вратата, поклони се отново и излезе с детето си на ръце.

Ирина Каматерос се отби и при жените в двореца. Тя не съзнаваше това, но навсякъде търсеше обич и съчувствие за детето си. Най-напред влезе при царицата; там бяха и двете неомъжени царски дъщери. Денница побърза да я посрещне, раздвижи се и Агата в широкото си легло, само Рипсимия не се помръдна, както бе седнала до възглавието на майка си, и гледаше с враждебни очи неочакваната гостенка. Денница любопитно попоглеждаше повитото дете в ръцете й, но не се решаваше да заговори за него или да го вземе, а царицата започна и сега със своите оплаквания: