Димитър Талев - Погибел

— Ти поздрави своя господар. Но аз съм дошъл у брата си и с него ще остана.

Наоколо се надигна глуха врява, селяните заклатиха глави, сбутаха се развеселени. НесТойг не се и помръдна, но по обраслите му с побелели косми страни се показа бледа руменина. Слугата мълчаливо се поклони и си отиде. Зачу се още по-шумна врява под ниския покрив. Селяците се присмиваха на болярина и хвалеха войводата, който бе останал в опушената хижа. Един от по-старите между тях отиде и седна до него, на голата земя до нозете му.

Ирина Каматерос беше в последните дни на своята бременност и колкото искаше да види царския син, толкова и се боеше от срещата си с него. Не бяха се виждали, откакто Радомир замина за Обител по повеля на баща си, но младата жена се боеше да не би той да се отвърне от нея, като я види в сегашното й положение. Тя го очакваше в охридската си къща без голямо нетърпение, а той дойде чак на третия ден, откакто бе пристигнал с баща си в Охрид.

— Татко постоянно ме търси… не ме оставя да се отделя от него… — започна Радомир да се оправдава разпалено още от вратата, но тя забеляза как шареха очите му по нея, по лицето й, по разкривената й снага.

Той пристъпи да я прегърне, Ирина леко го отстрани, накара го да седне, седна и тя срещу него. Едва сега го разгледа хубаво, с всичката жажда на сърцето си. Ирина го обичаше заради неговата хубост, заради силата на великанското му тяло, заради доброто му сърце, но в нейната обич имаше и майчинска нежност; сега още повече поради положението й, поради майчинската й разнеженост. Той беше зрял мъж, но все още по момчешки открит и неспособен да се прикрива. Поиска от сърце да я прегърне, ала не можа да отклони погледа си, с неприятна изненада и съжаление гледаше подпухналото й лице, корема й.

— Как живееш в Обител? — попита тя загрижена, пък и да отстрани от ума му всички други мисли.

Съживи се и той, видимо се зарадва, че тя го освобождаваше от всякакви по-нататъшни задължения при такава среща, връщаше го чак в Обител. И отвърна с несвойствена за него бързина:

— Хубаво е там, много е хубаво! По цели дни на лов. Планината е близу и горите досам градската стена. Има много вепри, гоним и вълци… тъй за удоволствие. Мечки убихме, рисове, трябваше да ти донеса кожи…

Тя го слушаше разсеяно и повече го гледаше, радваше се на неговата живост, на желанието му да я зарадва, да я задоволи някак, след като бе почувствувал недоволство от нея, макар и само в мислите си. Срещата им не продължи много и пак по волята на Ирина. Сърцето й се радваше на неговата близост, но тя много повече се боеше за неговата обич. Стана да го изпрати и все гледаше да бъде някак зад него, по-настрана от погледа му. Той не можеше да прикрие своята несдържана радост, че си отиваше толкова скоро, но се опита пак да я прегърне, от добро сърце.

— Утре, утре — побутна го Ирина към вратата, — Ела утре пак…

Тя затвори вратата след него, но остана там, до вратата, заслушана в тежките му стъпки. И отеднаж спотаи дъх. През затворената врата Ирина дочу гласа на княза, който продума нещо забързано, зашепна непредпазливо, чу се и женски глас, сподавен вик, сподавен може би смях, зачу се и шум от борба между двама души, бързо, пресекнало дишане и пак говор, сърдит, уплашен и в същото време примамващ. Ръката на Ирина сякаш сама натисна заключалката, открехна вратата. Тя видя как Радомир бе дигнал на ръце една от младите й слугини и бе я понесъл по тясната стълба към таванския кат на къщата, където бяха стаите на слугите й. Девойчето, вече притихнало, бе прилепило лице до гърдите на царския син, а той го носеше леко на ръцете си, изправил глава с къдри до рамената му, с унесен поглед и противен в своето тържество. Ирина безшумно затвори вратата, обърна се и притисна гръб върху нея, сякаш да сложи преграда и в мислите си, да заличи и от погледа си това, което бе видяла.

Промениха се бързо и мислите й. Сега тя не можеше да посрещне любимия си, а той беше млад, силен, с жадно сърце. Тя не можеше да го посрещне и насити като негова жена. Нека върви с тая малка глупачка… Ще се спре за малко при нея и ще я отмине. Но тя виждаше сега Радомира тъкмо такъв, какъвто беше, и като се чувствуваше безпомощна пред него в своето сегашно положение, уплаши се за себе си и още повече за детето, което трябваше да роди в скоро време. Връзката й с царския син беше слаба — не за нея самата, в сърцето й, ами за другите, дори и за царя, който беше човек справедлив. А ето какъв беше Радомир — взе друга жена пред самата й врата, току-що излязъл от стаята й. Ирина знаеше, че я обича, но и такова беше сърцето му — невярно и прекалено алчно. Тя трябваше да го вземе в ръцете си, да го държи здраво и по-близу до себе си, трябваше да го върже с по-здрава връзка.