Димитър Талев - Погибел

— Ето аз, щерко… главата ме боли, нозете… Не мога вече и да ставам сама…

Не забрави царицата и това — да заговори на ромейски със своята сънародничка. На същия език й отговори и Ирина с няколко празни думи.

Едва-що бе поседнала на един стол без облегала, който й бе побутнала Денница, Ирина стана да си върви. Никой не се и опита да я задържи. Когато вече излизаше от спалнята на царицата, детето започна да проплаква в ръцете й, нададе треперлив писък, а Денница току побърза да затвори вратата — уплаши се от слабия му гласец. Ирина бе мислила да види и Мария Владиславова, при нея би намерила може би повече съчувствие, но сега побърза да излезе от двореца.

Тъкмо прекосяваше широкото преддверие на долния кат, когато право срещу нея се зададе Иван-Владислав, стори й се, че князът бе я очаквал тук. Ала в същото време се чу гласът на Радой, стария царски слуга:

— Къ-къде тъй… Царят ще се разсърди. Качи се в стаята си. Ще повикам слугите ти.

Ирина погледна детето си; то плачеше вече силно и гласецът му изпълваше широкото преддверие, чуваше се може би из целия дворец. Беше гладно, нужно беше може би да се сменят и пелените му. Намеси се Иван-Владислав, но в погледа му нямаше съчувствие, както впрочем и в неговите думи:

— То си знае своето и не пита кой го иска тук и кой не го иска. Какъв силен глас, но глухите си остават глухи.

Радой дръзко се изправи между Ирина и княза и едва ли не насила поведе младата жена към някогашната й стая. Пак с негова грижа стаята беше затойлена и Ирина я намери така, сякаш никога не бе я изоставяла. Но тя се задържа в стаята си колкото да се погрижи за детето и за своите слуги. Още рано преди пладне същия ден тя напусна Преспа с людете си.

Мартенският ден бе започнал слънчев и тойъл, ала към обед, когато двете кочии на Ирина Каматерос криволичеха по пътя между подножията на Баба и каменистия бряг на Голямото езеро и бързо се приближаваха към главния път, по гористите и скалисти планински стръмнини вдясно от пътя неочаквано се втурна буен вятър. За късо време синьото небе потъмня и се спусна ниско над езерото, чиито води близу до брега станаха тъмнозелени, едва ли не черни, а в далечината нататък трептяха под напора на вятъра пепелистосиви, без блясък и се сливаха с надвесените облаци, които закриваха Галичица, та и целия отсрещен бряг. Вятърът се засилваше, стана студен, промени се и посоката му. Беше едва пладне, а се замрачи като на стъмване, Конете пръхтяха уплашени, тревожно подвикваха и двамата возачи. Кърмачката, която пътуваше в една кола с Ирина и държеше на ръце повитото дете, все току го притискаше към себе си и се чудеше къде да намери още дрехи и завивки, за да го завие по-добре. Вятърът преминаваше под високото кожено чергило, та и през цялата кола с все сила. По едно време малкият Борис заплака глухо и жално през няколкото пласта завивки, през яростния вой на вятъра. Кърмачката се заозърта с уплашени очи и най-сетне се примоли с разтреперан глас:

— Да бяхме се отбили в някое село, господарке. Къде в това време с детето…

Ирина я погледна, погледна и малкото в ръцете й, сетне каза:

— Няма защо да се отбиваме от пътя си. И такова е времето сега, че може скоро пак да се промени.

Тя се загледа пред себе си и сякаш забрави и детето, и кърмачката, и всичко. А беше цяла в мислите си, наскърбена, тревожна, уплашена.

Малко по-нататък, когато пътят вече наближаваше да излезе от песъчливите и каменисти трапища между планината и езерото, в простора наоколо изгря и затрептя някаква бяла светлина, побеля бързо и цялото небе. Докато самотните пътници се поогледаха, току над чергилата на колите и надалеко от двете им страни се залюляха и заиграха гъсти мрежи от бели снежинки, а вятърът ги грабна и ги завъртя, понесе ги над езерните води, които сега бяха станали оловносиви! Земята под копитата на препускащите коне бързо побеляваше, както и стръмнините вдясно от пътя, а над езерото трептяха цели облаци от едри бели мушички, които чезнеха безшумно и без следа в тъмните води.

— Гледай сега пък… сняг! — прозвуча плахо под чергилото гласът на кърмачката. — Ти добре каза, господарке… Може след това и слънце да изгрее.

Ирина нищо не отговори.

Тъй, в пролетната снежна буря, двете кочии излязоха на главния път. И возачът вече обръщаше наляво, накъм Охрид, когато чу гласа на господарката си:

— Надясно, надясно обърни, към Обител! И слез да чуеш какво ще ти кажа по-нататък!

Коларят обърна към Обител и скочи от колата; спря се на пътя и другата кола. Тогава Ирина Каматерос нареди кърмачката да премине заедно с детето във втората кола, а прислужницата и един от слугите да се преместят в първата кола — слугата при коларя, а слугинята при нея. После тя каза още на дойката и на втория колар: