Димитър Талев - Погибел

— Ще продължите право за Охрид. Скоро ще стигнете там, ако е рекъл бог. А ти — обърна се тя към първия колар, — ти карай за Обител. Пази добре малкото — подвикна Ирина подир кърмачката и не бързаше да откъсне поглед от повитото дете в ръцете й.

Колите потеглиха по противоположни посоки и бързо се отдалечиха една от друга. Снегът продължаваше да вали; тежките, обковани с железни шини колела на кочията, в която седеше Ирина Каматерос се търкаляха с глух тропот, изпод копитата на конете се дигаха снежни парцали. Ирина се сгуши в единия ъгъл на колата, дрехите й не бяха достатъчно тойли за едно такова внезапно връщане на зимата. От двете страни на пътя се точеха все по-често и по-продължителво ту скали, ту дълги и гъсти редици оголели дървеса, забулени сега от валмата едри снежинки, които вятърът въртеше и развяваше по всички посоки, та и под чергилото на колата.

Излязла от широката долина, която се отваряше там, където се срещаха пътищата от Преспа и Охрид, колата отново навлизаше в планината, по северните склонове на Баба и накъм Пелистер. По едно време конете започнаха да се дърпат назад, задърпа се и колата, забави ход. Коларят и слугата до него заприказва нещо забързано, тревожно. Ирина се приведе навън изпод чергилото:

— Какво има, какво става там!

Колата спря. Изпръхтя кон и после всичко затихна. Спрял бе за миг и вятърът, в настъпилата тишина се дочуваше само едвам доловимият шум на снежинките. Изеднаж ясно се чу проточеният вой на вълци — далечен, но пронизващ тишината, властен. Чу се веднага и гласът на слугата, уплашен, заглъхнал:

— Господарке… Вълци!

Ирина потръпна, сякаш повече от гласа на слугата, нежели от воя на вълците. И пак се приведе навън:

— Няма ли наблизу село или…

— Село тука наблизу няма — отвърна тоя път возачът.

Уплашен беше и неговият глас:

— Да се върнем, господарке!… — рече бързо слугинята с плаха надежда.

— Не! — отговори Ирина. — Няма и полза. Може да ни настигнат. А ти — викна тя по посока на слугата — нямаш ли меч?!

Вятърът грабна думите й, после пак се върна някак иззад колата и през неговия шум се чу още по-силно стръвният вой на вълците. Ирина викна по-силно: — Карайте напред! Що чакате още! Вън се чу неясен говор, сподавено подвикване, колата се придръпна, сетне пак и бавно потегли. Не се случи нищо по-нататък. Вълците изчезнаха някъде из планината. Престана и снегът, вятърът също позатихна и когато пътниците вече наближаваха градските стени, високо горе, над побелелите планински стръмнини и върхове се отвори зеленикаво вечерно небе, ясно и дълбоко.

Слънцето бе вече залязло и градските порти бяха затворени, дигнат бе и мостът на крепостния ров. Започнаха се дълги разговори и преговори между слугата, който бе скочил от кочията, и някои от стражите тук. По едно време слугата надникна под чергилото с посиняло лице от хапливия вечерен хлад:

— Питат, господарке, кой пътува в кочията… Аз…

Ирина трепна, сякаш бе забравила името си. Коя беше тя наистина? В следващия миг рече сърдито:

— Кажи, жени от царското семейство. И попитай къде е жилището на княз Гаврил-Радомир, сина царев.

Мина много време, докато отвориха крепостната порта, докато спуснаха моста на тежките, ръждясали вериги. Когато колелата на кочията затропотиха по едрите камъни на уличната настилка на Обител, беше вече съвсем тъмно. Кочията се забави много и пред портите на княжеския дворец, които също бяха здраво залостени за през нощта. Бавиха се и тук дълго стражите и княжеските слуги, отиваха и се връщаха, питаха, разпитваха и като че ли още повече, след като узнаха кой пътуваше със закъснялата царска кочия. После стана всичко ясно.

Ирина накара слугите да отворят широко пред нея входната врата на княжеския дворец и влезе бързо в преддверието. Тук отеднаж изникна пред нея домоуправителят — някогашен царски слуга в Преспа. Преддверието беше силно осветено; някъде далеко и негли изпод земята се дочуваше глуха врява, която скоро премина и в провлечено песнопение. Младата жена попита строго:

— Къде е князът? И защо ме накарахте да чакам толкова дълго?

Домоуправителят се поклони по-дълбоко, отколкото беше нужно, и заговори, преди още да се изправи, сякаш от преголям страх и почитание:

— Не разбрахме… Виновни сме… А князът има гости.

Ирина Каматерос забеляза, че и домоуправителят не спомена името й, а нямаше и никаква титла. Тя заповяда още по-строго:

— Заведи ме в покоите му. И кажи му, че съм дошла.