Димитър Талев - Погибел

Поклони се наново домоуправителят и мълчаливо я поведе към горния кат на двореца. Той я остави в преддверието на княжеските покои и бързо излезе.

Ирина Каматерос идваше тук за пръв път.

Тя не остана да чака в преддверието, а тръгна да разгледа това ново жилище на своя любим, с обич и грижа и с някакво ревниво любопитство. Най-напред влезе в една стая, чиито стени бяха покрити с всякакви оръжия, а подът й от бял мрамор — с кожи от диви животни; в широкото огнище, което пък беше изградено от червеникав мрамор, гореше буен огън и и стаята беше доста тойло. Ирина премина в спалнята на княза — неголяма стая с дървен под и таван, също с огнище; тойлината тук беше още по-голяма и младата жена се учуди, че Радомир бе станал толкова зиморничав в Обител. Но тя съгледа захвърлена на един стол шуба и отдалеч позна, че е женска. Приближи се, сякаш да се увери: ето за кого бе затойлена спалнята и цялото жилище толкова много!

Князът, изглежда, имаше гостенка. Ирина съблече бързо своята горна дреха, захвърли я върху самото легло на княза, за да покаже като че ли някому своето предимство. И зачака с нетърпение, но князът все не идваше. Не идваше и домоуправителят. Мина доста време. Тогава Ирина пооправи дрехите си, поопипа косата и излезе от покоите на княза.

Поведоха я далечните песнопения, глухата, подземна врява. Ирина слезе на долния кат и се отправи към една врата в дъното на преддверието. Когато вече наближаваше вратата, тя сякаш сама се отвори и оттам излезе домоуправителят ведно с вълна от размесени човешки гласове и звуци на струнни свирала. Изненадан и уплашен, домоуправителят затвори бързо вратата и я притисна с широкия си гръб.

— Върни се… — протегна той ръце към младата жена умолително. — Върни се горе! Князът ей сега ще дойде.

Ирина се спря срещу него:

— Махни се от пътя ми. Аз сама ще ида при него.

— Но той не е сам! Има гости. Той ей сега…

— Отвори вратата!

Домоуправителят се отдръпна и отвори вратата пред нея.

Каменна стълба водеше право надолу, до една малка площадка, преградена също с каменна стена, и тук стълбата се раздвояваше вляво и вдясно. От ниския също каменен таван на площадката се спущаше светилник с три пламъка и Ирина заслиза нататък. Песните и свирките нахлуваха тук като в улей и се засилваха с всяко ново стъпало. След Ирина слизаше и домоуправителят, пъргаво, но предпазливо, сякаш се боеше да не дига шум. Ирина се спря на площадката спря се и той зад нея. Продълженията на стълбата вляво и вдясно бяха дървени, по на седем стъпала, дясното водеше към някакъв полутъмен ходник, види се, към подземията на двореца, а лявото — към друга една, силно осветена площадка и тъкмо оттам идваха всички тия шумове и звуци. Ирина зави нататък и когато стъпи на дървената стълба, усети, че тя беше подвижна. Чу как домоуправителят подвикна зад нея:

— Пази се…

Тук лъхтеше като през отдушник тойъл, застоял въздух, тежка, възкисела миризма на човешко тяло и разлято вино. Вече се чуваха и ясни човешки гласове, а сред грубата мъжка врява и подвиквания Ирина долови и глезени, предизвикателни женски ахкания и писъци.

Долу тя се намери пред вратата на подземното помещение, в което княз Гаврил-Радомир угощаваше многобройните си гости. Ирина се спря на самата врата и бавно, търпеливо огледа цялото помещение. Домоуправителят се спря на две стъпки зад нея и не се решаваше да продума. Около една дълга трапеза — по средата на помещението бяха насядали на удобни широки столове към тридесетина мъже и десетина жени размесени между тях. Шумно отекваше под ниския таван врявата на гостите, звънът на големите сребърни и позлатени чаши, но пируващите все още седяха по местата си, все още спазваха някакво приличие — виното още не беше замъглило разсъдъка им Около тях прислужваха много слуги, които излизаха и се връщаха с подноси и съдове за вино през една врати вдясно, а друга врата зееше отворена вляво.

Нямаше какво да гледа дълго Ирина Каматерос. Тя потърси княза и върху него спря погледа си. Той седеше начело на трапезата, обвил ръце около разголените шии на две жени, седнали от двете му страни, нещо им говореше, като обръщаше весело, зачервено лице ту към едната, ту към другата.

— Да си вървим, господарке… — продума тихо зад нея домоуправителят, но Ирина не го чу. Тя влезе в помещението и се отправи към трапезата. Най-напред я забелязаха някои от слугите и се спряха по местата си, за да не й пречат. Извърнаха се към нея и някои от гостите, сетне и други от тях. В помещението стана по-тихо. Ирина се приближаваше към трапезата със спокойни стъпки, едра и стройна, с гордо изправена глава, с неопределена усмивка на свежите си алени устни, а големите й очи, под високо извитите черни вежди, през гъстите мигли, горяха в загадъчен блясък. Една от жените на трапезата замахна злобно и хвърли в нозете й оглозгано кокалче. Повечето от гостите вече се бяха извърнали към Ирина и я гледаха удивени, а някои по-дръзки станаха да я посрещнат, да я привлекат до себе си на трапезата. Малцина от обителските боляри я познаваха и бяха изненадани от появяването й. Забеляза я най-сетне и Радомир. Той остана като вцепенен на мястото си, както бе обхванал с ръце голите шии на двете жени, на лицето му се появи глупава усмивка, угодническа и момчешки дръзка в същото време, но и така замръзна върху устните му. Ирина вече не обръщаше поглед към него.