Димитър Талев - Погибел

Секул Чекор се спираше пред работилниците, пред продавачниците и не слизаше от коня, силният му дрезгав глас се чуваше надалеко:

— Хей ти! Излез да те видя…

Излизаше стойанинът на продавачиицата или някой от людете му.

— Повели, болярино… Повели, господарю…

— Какво продаваш в тая тъмна дупка… Я покажи!

— Ето, господарю, вижда се… С кожа работим ние… Юзди, ремъци, бичове, седла.

— Вижда се, но ти дай по-отблизу да видя.

— Да беше слязъл от коня, болярино… Наредено е там вътре всичко за гледане. Иначе как… ето седлата, да речем…

— Ти ми изнеси най-напред един по-дълъг бич и аз ще те науча как да ми покажеш стоката си. Я го гледай ти него! Как смееш да ми отказваш, щом искам…

— Ти барем приближи се повече, болярино…

— Такова нещо в Овеч няма да ми се случи… ръмжеше боляринът, но приближаваше коня чак до вратата на продавачиицата; заставаха там зад него и людете му. Започваше се дълъг разговор, а то повече приличаше на разпра: продавачът хвалеше стоката си и някак сърдито, че купувачът не вярваше на думите му и му се караше, но като че ли на шега — не дигна нито еднаж ръка да го удари или поне да го дръпне за дългите мръсни коси, както обичаха да милват някога болярите.

— Ето юзда с двоен, ремък… Желязото виж какво е… Ето с шарен пискюл на челото… мъниста…

— Юзда! Виж каква е малка. За твоята, магарешка глава е това, а не за кон.

— Ти на по-малко конче ще я сложиш, болярино… Натрупа се между двамата доста голяма купчина разни кожени направи; в Охрид имаше изкусни кожари. Но сега започна безкраен разговор за цената на изработените вещи и пак сякаш това беше остра разпра:

— Пенези искаш. И много искаш! Нямам аз толкова. Да си в Овеч и жито ще ти дам, и вино, и сурови кожи ще ти дам… каквото искаш в замяна. А, ти…

— Овеч… Далеко е Овеч, господарю. И като няма какво да ми дадеш в замяна, пенези ще дадеш…

Великият болярин Секул Чекор обходи всички охридски продавачници и работилници. Любопитен беше той и обичаше да има от всяко нещо. Людете му какви ли неща не натовариха на конете си. По улиците и стъгдите на Охрид ходеха и други от болярите и войводите, имаше какво да видят те и да си харесат по охридските тържища и продавачници — имаше всякакви вещи за какви ли не потреби, за украса, изкусно изработени от дърво и пръст, от кожа и тъкан, от желязо и сребро и злато. Велможите се спираха тук и там с людете, които ги придружаваха, събираха се около тях и други люде от местните — да погледат какво купуваха, да послушат разправиите им с продавачите. Никой не показваше страх от болярина, нито пък някой от болярите дигна ръка да удари някого от простите люде. Технитарят държеше своето със зъби и нокти, искаше за него два и три пъти повече, хвалеше се, искаше своето, дори с несдържан език или пък друг някой, с по-друг нрав, хвалеше стоката си с медени приказки, с многобройни поклони, а в същото време, скришом от купувача, намигаше присмехулно на съседа си. До него слизаше с приказките и велможата-купувач и не чакаше продавачът да пропълзи в нозете му, както някога, да го моли за една парица повече. Ако някъде знатният купувач подигнеше глас или изречеше закани, ковачът, седларят или грънчарят също надаваше вик, а и насъбраните около тях се намесваха в защита на продавача. Така беше и по улиците нагоре — надолу вървеше пред себе си, никой не се набиваш край стената да стори път на болярина и дори тъкмо той се боеше повече да не би да бутне някого с коня си. Така беше не само с чуждите боляри, които бяха дошли в Охрид и от най-отдалечените краища на царството, така беше и с охридските боляри, и с всички боляри по цялото царство. Боляринът беше пак болярин и с богатството си, и със силата си, и с бича си, но простият човек не се боеше от него. Боляринът прикриваше гнева, омразата, презрението си към простия човек и не се решаваше лесно да посегне към своя бич. У простия човек пък все още имаше голям страх пред болярина, но растеше и безстрашието в сърцето му. Дошло бе такова време.

Когато овечкият велик болярин Секул Чекор изсипа от кожената си кесия последните няколко медни парички в почернялата шепа на един медникар, опита се да се пошегува в угода на технитаря и сякаш да покаже своята бедност:

— Ето, човече… Взе ми всичките пенези. Как ще се върна в Овеч?…

Поклони се медникарят и повече по навик, а не от страх и рече със спотаена злоба:

— Болярските пенези, господарю, не се свършват лесно. Пак ще напълниш торбицата си.