Димитър Талев - Погибел

Князът чу всяка дума на тъста си, но още по-зорко следеше светлинките в очите му, всяко движение по все още хубавото му лице със същите румени, макар вече позавехнали бузи. Владислав познаваше добре своя тъст, но негли още повече насърчен от едвам доловимата игривост в живия му поглед, в усмихнатия израз на лицето му, в напевните колебания на гласа му, той изеднаж каза:

— Преди малко вие всички викахте: „Води ни, царю!“ И ти също; видях те и те чух. Но не всички сте готови да вървите след него.

Димитри Полемарх имаше също вярно чувство към своя зет или поне това, което не можеше да види в него, долавяше го с тънкия си ум. Димитри Полемарх понякога изпитваше непреодолимо желание за най-смела искреност. И тоя път той отговори:

— Не всички са готови да вървят след Самуила. И дори тия, които са готови да го следват слепешката навсякъде, са много по-малко. Но всички се боят от него, всички. Той е много силен.

— И ти ли? — попита бързо Владислав, — И ти ли от… страх?

— И аз — кимна рязко Полемарх и се върна на прекъснатата си мисъл: — Той е много силен. Най-силен вътре в царството и е страшен. Но — добави изеднаж — срещу Византия той ще се погуби. Ще погуби и нас.

Едва-що изрекъл тия думи, хитроумният Полемарх се сепна в своята прекалена откровеност, но втренчи в очите на зетя си предизвикателен поглед. Владислав отговори със също такава откровеност. Той каза:

— Василий… Или Василий, или ние. Друг път няма. Ти се боиш прекалено много и от Василия, и от Самуила. Самуил е вече стар. Аз се питам какво ще стане след него. Неговият син ли ще ни бъде цар? Моят баща беше по-стар и умря от насилие.

По лицето на Полемарха се върна неговата дружелюбна усмивка. Той се загледа в зетя си със спокойни, весели очи; посегна, улови с две ръце ръката му, притисна я на гърдите си:

— Зетко… Сине! Винаги съм мислил за това… за тая неправда към тебе. Защо неговият скудоумен син, а не ти, синът на по-стария брат? Аз ще бъда винаги с тебе, това да знаеш. Но, зетко, Самуил е могъщ и страшен.

Владислав дръпна ръката си:

— Против него аз няма да изляза. Той уби баща ми, майка ми, целия ми род, но ако изляза срещу него, царството ни ще се раздели. Ще чакам. Той е вече стар. Но след него ще бъда аз. Никой друг!

— Да — кимна Полемарх и повтори: — Да. Никой друг. Това е твое право. По-трудно — въздъхна той, — по-трудно ще бъде с Василия…

— Срещу Василия сме всички — каза рязко Владислав.

Полемарх се поогледа, после прихвана зетя си подръка, да продължат пътя си:

— Ти недей като Самуила, като чичо си… С рогата напред. Ти помисли… — Той пак се спря и скръсти ръце, загледан пред себе си: — Василий се е върнал от Азия с десетгодишен мир и това е казал: „Сега българите.“ Ще иска да свърши с нас тоя път. Такива вести има, пък и не е нужно… човек и сам трябва да разсьди. Голяма е силата на ромейското царство и няма по-голяма сила от неговата. Ние бихме Василия един-едниствен път преди петнайсет години, но никога не сме го сразявали, не сме го принуждавали да поиска мир и милост от нас. Сега той иска нас да срази. И ние пак с рогата си… Дали не може да се намери друг начин?

— Какъв начин… Няма друг начин! — поклати глава Иван-Владислав. — Що говориш ти! Или той, или ние. Няма друг начин. Някога баща ми… Не, не! Цар може да бъде само един, другият трябва да се преклони.

Полемарх разпери ръце срещу него:

— Аз само за твое добро, зетьо мой… Не ще те подучвам да предаваш царството, но царство не се държи само със сила. Ти помисли… Болярите… видя ли ги? Те се боят до смърт от Самуила, но още повече се боят от василевса. Аз съм между тях и ги знам. Няма да дойдат с нас и сърбите. С нас е само княз Владимир. — Той притисна длани на гърдите си и леко се поклони: — Сега… не ме разбирай криво. Човешката мисъл ходи навсякъде, търси истината и много повече се заблуждава, но… аз само за твое добро. Ние с тебе — дигна Полемарх глава с променено лице и продължи с променен глас: — Ние ще вървим винаги заедно. Ти влез между болярите, виж ги, чуй ги. Аз не искам да се разделяме в нищо. — И той попита внезапно: — Как е Мария? А внучето ми?

Мнозина от болярите и войводите тръгнаха да поразгледат Охрид; някои от тях идваха за пръв път в новата престолнина на България. Овечкият велик болярин Секул Чекор тръгна низ града, възседнал необикновено едър алест кон, твърде космат, с дълга светлоруса грива и още по-дълга, едва ли не до земята чак, също светла опашка. Боляринът не беше престарял на възраст, но беше много тлъст и пеша ходеше едва ли не само до леглото си. Издутите му алени бузи, зачервеният му месест нос светеха като великденски яйца и мекото гнездо на рунтавите прошарени мустаки и дългата до пояс брада. Закръглените му широки рамена бяха отпуснати, тежеше върху седлото на коня и огромният му корем и беше някак чудно как се бе довлякъл тоя човек чак от Овеч. Беше навъсен с натиснат над гъстите му вежди калпак, но малките му черни очички святкаха лукаво. Едрият болярски кон пристъпваше предпазливо по неравната каменна настилка на охридските улици с такъв товар на гърба си. След него тропкаха конете на болярските слуги.