Димитър Талев - Погибел

Бледото лице на младата жена стана още по-бледо, черните й зеници бързо заиграха по лицето на Владислава и сякаш по него търсеше да прочете своя отговор:

— Ами да… И аз ще кажа същото. Или може би… — сепна се тя уплашена да не би князът да чуе как буйно се бе разтуптяло сърцето й.

— Друго не може и да бъде — дигна той тясната си, бледа ръка. — Маджарката няма да се върне вече при своя мъж. Това исках да ти кажа. Да те зарадвам, като твой приятел, да те успокоя. Има и нещо друго. — Той скочи прав, пак с ръце на гърдите си и сякаш изрече клетва: — Ирина Каматерос… Един ден ти ще станеш българска царица. И ако някога имаш нужда от вярна ръка…

— Стига, княже — прекъсна го Ирина и също се изправи: — Всичко е в ръцете на бога.

Иван-Владислав поклати глава:

— Да не месим бога в нашите работи. За човешките работи всичко е в човека.

Ирина Каматерос понечи да си тръгне и рече, поизвърнала глава през рамо:

— Аз съм ти благодарна за всичко добро, що мислиш за мене, ако наистина го мислиш.

Иван-Владислав се поклони след нея, но когато се изправи, лицето му имаше друг израз. Ирина тъкмо излизаше от вратата; гъстата черна коса лъщеше опъната на тила й, дебела тежка плитка лежеше на изправения й гръб. Владислав колебливо изви ръка надире, накъм дръжката на мечицата си, с потреперващи, разкривени пръсти; мускулите на челюстите му подскачаха, очите му бяха пълни със студена, упорита омраза, но и с неутолимо, отчаяно желание. Омраза и огнена страст изгаряха сърцето му. Той гледаше втренчено дебелата лъскава плитка и би желал, би премалял от сладост да я навие на ръката си, да я стисне, а с другата ръка да забие там, в ребрата на ромейката, мечицата си.

През тая хиляда и първа година, когато цар Самуил се виждаше на върха на своето могъщество, но не забрави нито за един миг своя смъртен враг, василевса на Византия, той обиколи и пропътува цялото свое широко царство заедно със сина си. Царят стигна на юг до Лариса и отвъд река Пиней, до Драч на запад, където беше неговият зет Ашот Таронит и дъщеря му Мирослава, ходи и по земите на сърбите и хърватите, където беше най-силен господар другият му зет, княз Иван-Владимир, стигна до границата с маджарите, продължи на юг и изток до Ниш и Бъдин, споходи всички крайдунавски места до Дръстър и чак до Малкия Преславец, излезе на брега на Черното море, мина и през старите български престолнини Плиска и Преслав, където беше негов заместник обичният му войвода Симеон Илица, спира се и по проходите низ Маторие гори, ходи и по границата там с Византия, спря се в Средец, върна се в Скопйе и оттам, през Струмица, стигна пак до границата с Византия срещу Сер и още по на югозапад, срещу Солун. В Преспа царят се прибра късно през есента. През време на това продължително пътуване той прекарваше повече по пътищата, проходите и твърдините, по военните работилници, по хранилищата, но като обхождаше царството и го подготвяше за нови борби, надаваше ухо да чуе и разговорите на людете, да научи и мислите им, скрити и нескрити. Той не слушаше само своите царски челници и управители, и най-малко тия, които искаха да му угодят, а искаше да чуе и разбере многогласия говор на простите люде и на целия народ. Самуил не чу нещо повече от това, което вече бе чувал много пъти, и знаеше, но навсякъде, където минаваше, човешката вяра се засилваше, тропотът по работилниците ставаше по-шумен, пътищата, полята и горите се съживяваха още повече, от всяка твърдина се надигаше бодър, ратоборен вой на рогове и тръби.

Като беше в Срем и толкова близу до границата с маджарите, Самуил изпрати войводата си Сермон с малка дружина конници до маджарския войвода, който пазеше тая част на тяхната граница, за да поздрави чрез двамата войводи краля на маджарите, своя съсед и сват Стефан, който наскоро се бе венчал с кралска корона и се бе нарекъл Първовенчани. Това беше редно и обичайно между двама съседни царе и роднини, но Самуил искаше да изпита тъкмо приятелството и роднинството на краля сега, когато неговата дъщеря бе напуснала и мъжа си, и България. Царят не знаеше за пратеника и недружелюбното писмо на Стефана Първи и се надяваше връзките му с него да се обърнат към по-добре или поне да се изяснят. И остана той в Срем по-дълго, отколкото бе мислил преди това, за да дочака отговора на своя поздрав.

Отговорът, който получи цар Самуил, не беше никак по волята му. Маджарският крал и тоя път му изпрати писмо, но пак без поздрав, а самото писмо беше още по-рязко и дори враждебно: