Димитър Талев - Погибел

— Да… Нека се оттеглят към Водно. Ала Ивац и слугата Радой трябваше почти със сила да го отстранят, да го изтръгнат като дърво от земята, да го откъснат като майка от тялото на умрялата й рожба. В същия миг, когато се извръщаше, когато се обръщаше с гръб към врага, царят съгледа сина си Радомира, който тичаше с огромния си меч в ръка срещу ромеите. Той не извика, за да спре и върне сина си. Той видя и Владислава да тича нататък, не извика и подир него. И само това попита, без да се обръща към никого:

— Какво ли е станало с малкия… с по-малкия ми син…

Не изпрати никого да потърси и малкия му син. Нозете му като да бяха в оловени ботуши; той едвам ги влачеше и все току се извръщаше да погледне назад в тъмнината. Великият войвода Ивац изчезна някъде. До царя беше Радой и все го подканваше:

— Хайде, господарю… Няма да зарадваме Василия, да ни улови живи. Сега, царю, майката му е да се измъкнем. Да спасим кожусите си. А утре ние пак ще ги бием, пак… ще ги би-бием.

С тях вървяха и войници. Те не бързаха да се изпреварват в бягството си. Пазеха своя цар. Но много повече войници бързаха, бягаха нагоре, срещу течението на реката, и после вляво, към горите на Водно. Мнозина от тях бяха оставили мечовете си, копията, лъковете, секирите, та и ризниците си, и шлемовете, дори и обущата си по напуснатите шатри.

Само няколко хиляди от най-храбрите отстъпваха с лице срещу ромейската войска. Отстъпваха крачка по крачка, поспираха се да отблъснат удар, да нанесат удар, да опънат лък, да мушнат с копие. Между тях на първо място беше войводата Радой Гавра, някогашният рибар на Охридското езеро; между тях беше мълчаливецът Симеон Илица, който и сега удряше с меча си съсредоточен, вдаден в работата си; между тях беше и царският син Радомир, около когото се ширеше цяло гумно и никой от многобройните врагове не се решаваше да се приближи повече до него; там наблизу беше и царският племенник, стиснал разголени зъби и дебнеше настървено да клъвне някого с меча си. Вече по-далеко зад тая жива защитна преграда на българите младият Никулица водеше под ръка баща си, стария Никулица, който беше ранен в дясната ръка, та носеше меча си в лявата, която бе подхванал неговият син. Те мълчаливо се отдалечаваха от подвижното боище, където се водеше защитната неравна битка. Започнаха да отстъпват по-живо и най-храбрите защитници — хилядите ромеи налитаха и заплашваха да обградят българската дружина от всички страни. После тя и сама се разпиля — не можеше да устоява повече на страшния напор на ромеите, които бяха двайсет и може би трийсет пъти по-многобройни.

Ромеите минаха през целия български стан. Те избиха всички българи, които не бяха успели да се изтеглят с останалата българска войска, влязоха и в шатъра на българския цар. Няколко дни по-късно Василий влезе и в Скопйе.

Българската войска не беше разбита. Тя се оттегли по височините на Водно, недалеч от Скопйе, и се скри в тамошните стари гори и гъсталаци. Василий Втори знаеше за оттеглянето на българите, пък и не можеше една многохилядна войска да заличи следите си, изеднаж да изчезне. Забелязваха се войници по окрайнините на Водненските гори, по пътеките, които слизаха от там накъм селата по полето — прогонената от стана си войска още от първия ден трябваше да си потърси храна, трябваше да се пази, щом врагът беше толкова близу. Денем над раззеленелите се вече гори по Водно се издигаха сини пушъци, а нощем отдалеко светлееха огньове, макар и скрити между дебелите дънери.

Но Василий не се спусна да преследва българите. Той и сега се боеше от българските планини и гори, дето българите бяха на свое място. Горите и планините не бяха сгодно място за среща между две многобройни войски. Василий влезе в Скопйе без бой. Скопският кастрофилакс, някой си Роман, като видя, че Самуил трябваше да бяга от своя стан край Вардар и да се крие по горите, сам отвори вратите на града и предаде ключовете му на василевса заедно с двете хиляди български войници. Ромейските глашатаи оповестиха низ цяло Скопйе, че василевсът на ромеите, който е единствен цар на земята, влиза с мир и любов в тоя град, както и очаква да бъде посрещнат. Като чуха такива думи и обещания, някои скопяни се трупаха по улиците да гледат ромеите и влизаха в разговори с тях, макар на два различни езика. Василий прогласи кастрофилакса на Скопйе за свой протокелиот и нареди да ходи с приближените му, да се храни на трапезата му. Тоя Роман тръгна като гладно куче след чуждия цар, а когато приближените на василевса го изоставяха, понеже го презираха, или уж забравяха да го поканят на царската трапеза, той тръгваше между скопските боляри да се хвали, че спасил кожите им. И наистина василевсът нито ги бутна с пръст, но това беше от хитрост. Василий гледаше да спечели българските боляри с ласкателства и награди, като използуваше несполуките на българския цар и показваше по всякакви начини своята сила и богатството си. Яви се пред него и му се поклони също и кметът на Скопйе, на име Лазар Къп. На скопския владика пък Василий каза: