Димитър Талев - Погибел

Всичко това стана много бързо и в тъмнината мина замина още по-бързо. През цялото време в един храсталак наблизу се криеха други трима българи и следяха това, що ставаше на брега, но повече с ушите си, отколкото с очи в тъмнината. Тъкмо те бяхя довели дружината българи, които избиха българската стража на брега на реката; тая предателска дружина изби преди това и всички други български стражи, които пазеха българския стан чак дотук, което не беше трудно — стражите ги допущаха близу до себе си, като свои, а те ги избиваха и скриваха по гъсталаците наблизу мъртвите им тела. Избиването и на предателската дружина също бе решено отнапред, за да се заличат всички следи на предателството. Тъкмо за това следяха тримата скрити българи. И когато ромейската войска стъпи здраво на десния бряг на Вардар, те и тримата се измъкнаха от скривалището си и тихо, дебнешком се отправиха към заспалия български стан. Час по час те се спираха и се ослушваха — следяха и сега дали предателското им дело продължаваше успешно.

Всичко бе скроено и се изпълни, както бе скроено. Когато тримата предатели приближиха българския стан и съгледаха светлините на загасващите огньове, мълчаливо се пръснаха на три страни и всеки неусетно се добра до шатъра си. И тримата бяха големи заповедници, та всеки имаше свой шатър за нощна почивка. Последен от тях се спря пред шатъра си княз Ашот Таронит, зетят на царя; той беше най-хитрият от тримата: дълго обикаля и се кри низ стана, преди да стигне до своя шатър. Догаряше и там огън — пред входа на княжеския шатър. Стоеше там и нощен страж, който мълком поздрави с копието си царския зет. Минавайки край него, княз Ашот Таронит каза:

— Утре ще поспя до по-късно. Да не ме будят.

Ала и с тия свои думи той искаше да заличи всяка следа от злодеянието си, да отстрани от себе си всяко подозрение.

Внезапното нападение на ромеите завари Самуила не както при Сперхей — в леглото и дълбоко заспал, а буден и облечен, с меч, окачен на широкия колан. Той бе поспал някое време, но скоро след полунощ изеднаж се събуди от все същата тревога, която непрестанно дълбаеше сърцето му. Тя беше и голям страх, и надежда — царят се боеше от голямата сила на ромеите, но и се надяваше да я победи, ако и бог помогне. Не можеше Василий Втори да премине на отсамния бряг на Вардар с всичката своя сила, та дори и да чака досред лято, когато ще намалеят водите на реката. Денонощният шум на дълбоките води звучеше в ушите на царя като сладка, насърчителна песен, пълна с хубави надежди. А понякога…

Понякога, дори и в най-дълбокия му сън, шумът на реката се променяше. Той чуваше как се врязваха във водата многобройни весла, как се плъзгаха по нея чунове и салове близу един до друг, как пляскаха с ръце и ритаха с нозе по водата хиляди плувци, дигаха пяна и високи пръски — ромеите преминаваха Вардар. Така и тая нощ, а бе легнал капнал от умора и бе потънал в мъртвешки сън.

Той скочи в леглото и се ослуша. Най-напред чу дълбоките, тежки удари на сърцето си, които кънтяха през цялото му тяло. И после шума на реката, някак позатихнал в нощната тишина, еднозвучен, приятен за ухото. После и самата нощна тишина, която става още по-дълбока с тоя шум и сякаш се простира, лежи мека и тойла над цялата земя. Все пак ударите на сърцето поспират, позатихват, но не спират. И не тежи вече сън на възпалените клепки. Стига за тая нощ, стига. Бдението облекчава повече сърцето, което е обременено с такава голяма грижа, повече от съня, изпълнен с тревога и страх.

Царят отпусна нозе на земята и стана. В преддверието на шатъра спеше Радой, но нито помисли да го събужда. Нека спи, нека почива; нека спят всички спокойно, щом царят е вече буден. При светлината на единичния нощен светилник той се обу, надяна леката си плетена броня, окачи на колана бойния си меч. Оттатък се чу продраната кашлица на Радой; той бе чул в съня си тихия шум, тихия звън на телената ризница. Влезе мълчаливо и сякаш решен да не продума, но пак не се сдържа:

— Аз ве-вече не съм ти нужен… не ти трябвам…

И веднага грабна една наметка на царя, сетне лекия му кожен шлем — той знаеше, царят ще излезе да ходи вън в нощта; това беше всяка нощ, откакто бяха тук — да скита царят вън, край реката и по целия стан.

— Ти стой си тук — рече царят както всяка нощ.

— Аз да не съм умрял за сън! — отговори и слугата както всяка нощ.

Самуил жалеше старите му кости, но и се радваше, че верният му другар не го оставяше сам в тъмнината. Излезе царят, излезе след него и слугата му. Стражът пред царския шатър цял се изпъна и бодро тупна с дръжката на копието си по земята. На два сажена пред входа на шатъра светлееше купище жар. Застаналият наблизу войник с разкрачени нозе беше цял озарен от аленото сияние на огъня, застрашително просветваха железата по него, острието на копието му, също и очите му, втренчени в лицето на царя изпод нахлупения железен шлем. Самуил спря върху него радостен поглед: