Димитър Талев - Погибел

— Втора смяна ли си?

— Втора, царство ти.

Самуил мина през бледото сияние на огъня и навлезе в тъмнината.

— Втора… мърмореше след него Радой. — А ние с тебе… коя сссмяна сме…

Тук и там низ стана светлееха и други загасващи огньове; тук и там се виждаха черните сенки на нощните стражи. Тихо беше наоколо, спокойно, при толкова заспали люде по шатрите и навесите. Царят дигна очи към озареното от безброй звезди нощно небе, което в тъмнината цяло се разкриваше високо горе. Той умееше да чете по него и позна, че беше още дълбока нощ. Пътниците звезди бяха още далеко по своите нощни пътища, сънно примигваха и всички други техни сестри, всяка на своето място по небесните дълбини.

Някакъв едвам доловим шум изеднаж откъсна погледа му от спокойното среднощно небе. Не, това не беше реката… Рязко и все по-ясно се отделяше тоя шум от глухия еднозвучен говор на водите. И откъде идеше тоя странен шум, така внезапно проникнал в тишината?… Самуил бързо се запъти към долния край на стана — стори му се, че шумът идеше оттам. Бързаше след него и Радой…

Колкото беше тихо по целия български стан, неочакваният шум все повече се засилваше и сякаш бързаше, бързаше насам. Но това беше вече непредпазлива врява и тропот на много люде, които се приближаваха. И един внезапен, продран вик заглуши всички други шумове и гласове в нощта:

— Ромен! Ставайте, ставайте!…

Задумка тъпан, бързо-бързо, като че ли закънтя цялата земя. А после се надигнаха гръмки викове, чужди, враждебни, диви, тържествуващи. После болезнени стенания, писъци. Дигнаха се тук-там по земята цели облаци искри, засвятка се. И царят, и слугата му до него видяха дълги, гъсти редици чужди войници, тъмни в нощния мрак и още по-страшни с бързите, мътни проблясъци на железните им доспехи, на оръжията, които размахваха. Те събаряха шатрите и навесите, ритаха недогорелите главни, негли да им е по-светло.

Царят изтегли меча си; стиснал зъби от безсилна ярост, занемял. Излезе пред него слугата му и го обхвана с две ръце, сякаш да го запази с тялото си от чуждата войска, и го задърпа, заблъска го отчаяно, заплака с глас, изтънял и грозен:

— Върни се… Моля те като бога… Ще те хванат…

Заблъска го в гърдите, задърпа ръцете му и царят:

— Махни се… Остави ме! Остави ме да умра…

Ромеите наближаваха като тъмна, жива стена. Но бяха наскачали вече български войници от околните шатри, изпод навесите, викаха уплашени, въртяха се, струпваха се един до друг, някои се спуснаха да бягат. Самуил блъсна слугата си с лакът, а и Радой сам се отдръпна.

— Момци! Юнаци! — размаха царят меча си. — Тук съм аз… Ето, с вас! Не бойте се! Тук, с мене всички!…

— Пазете царя! — нададе вик Радой. Царя пазете…

Около тях се насъбраха десетниа-петнайсет войника, после още толкова. Обладал гнева и отчаянието си, царят забеляза, че някои от тях бяха полуголи, без ризници, без шлемове, боси, надигнали бяха само мечовете си, копията. Той хвърли наметката от рамената си, завъртя се, втурна се между тях:

— Стойте ту… Да ги спрем! Докато се надигнат нашите… Ще ги избият в съня им. Да ги спрем! Викайте! Тръбачите да тръбят! Стойте с мене, стойте…

Ромеите бяха близу. С хиляди. Те викаха по-силно, обхващаше ги бойна ярост и стръв. Викаха и българите около царя. Завиха тръби, рогове, задумкаха тъпани и тарамбуки. Изпод навесите и от шатрите изскачаха все повече войници, уплашени, забъркани; препасваха мечовете си, нахлузваха ризниците си, шлемовете, други търсеха оръжието си в тъмнината. Виждаха се само черни сенки, които се въртяха като безглави, махаха ръце, тичаха ту насам, ту нататък, викаха, охкаха, зовяха се по име. Събраха се и други още войници около царя, но много повече бягаха в тъмнината по противоположна посока. Някъде напред започна битка с ромеите; чуваха се бойни възгласи, блъскане на щитове, сух звънтеж на ударени един о друг мечове. Там, малко по-папред, бяха войводите Никулица, Радой Гавра, младият Никулица, Симеон Илица, Сермон и няколко десетки войници. Биеха се гърди срещу гърди. Живата вълна на ромеите се поспря, огъна се. За няколко мига…

Малко по-назад, дето беше царят, като изпод земята изникна Ивац, в пълно бойно облекло, с меч в ръка. Той обхвана Самунла с лявата ръка през гърдите, като в успокоителна прегръдка:

— Връщай се, царю, връщай се. Няма полза. И не спирай войниците, ще ги избият. Не ги спирай, някои още спят по шатрите. Нека се оттеглят всички нагоре. Ромеите са много. Хайде…

Ивац усети под лявата си ръка как се издигнаха и хлътнаха гърдите на царя, ведно с леката му плетена ризница, в дълбока въздишка. После се чу и гласът му, глух, задавен: