Димитър Талев - Погибел

Като мина цялата ромейска войска и продължи нататък в полето, след нея там се повлече и обозът й — безброй коли с чергила и без чергила, с по четири и с по две колела, коне и едри мъски, всичко натоварено и претоварено с оръжия и храни, с шатрите и всякакви други вещи, нужни за бой или за стануване, с големите и тежки ковчези, в които и василевсът, и велможите му, и всички по-големи и по-малки челници заключваха своите вещи, също и плячката си. А щом отмина и безкрайният обоз, потекоха след него, сред облаци прах, стада от коне и всякакъв друг добитък, който цвилеше и блееше, мучеше и рикаше, риташе със задни нозе, спираше внезапно да разгърне и преплете рогове, докато изплющи по извитите гърбове дългият бич на някого от многобройните пазачи.

През тия дни, докато се извървяваше многобройната ромейска войска, по оцелелите стени на града и долу край прашния път се трупаха много скопяни, които зяпаха по войниците и сякаш все едни и същи от сутрин до мрак; гледаха те, слисани от толкова много въоръжени люде, в желязо, сребро и злато, от толкова силни, охранени коне, от толкова бойни уреди, от толкова тежки товари и хилядни стада, които люде на васнлевса бяха събирали и трупали по завладяната българска земя. Гледаха любопитните и се дивяха на тая голяма сила със страх в сърцата. Когато се показа на пътя двадесетата тагма на пехотата, двадесет и първата се спря и я почака да отмине. В същото време през разтворената източна врата на Скопйе се зададе една дружина от пехотата на василевса, която беше и лична негова стража. Веднага след нея от портата излезе и сам василевсът, тоя път на дорест кон, който имаше бяло петно на челото, малки щръкнали уши и дълга до земята черна опашка. И в първите мигове като че ли конят привличаше повече погледите на людете, какъвто беше красив и горд, с извита шия и мършава малка глава, с лека походка, но в следващия миг човек дигаше поглед към конника. Василий седеше и сега здраво, удобно разположен на седлото, с изпънати гърди и някак по младежки изправена глава, лявата му ръка държеше юздата леко, но със силни пръсти. Гъстата му брада беше цяла посивяла и личеше още по-ясно на мургавото му лице със същите дебели черни вежди и големи, строги очи. Облечен беше и сега просто — целият в желязо, с железен шлем на едрата си глава и само там, по шлема му, проблясваха някакви знаци от злато, също и по дръжката на меча му. Но и някаква невидима сила идеше от него, може би от лекотата, с която изпънатото му, набито и яко тяло носеше тежките железни доспехи, или от строгия израз на лицето му, или от простотата на цялата му външност, или пък само от името му. Когато излезе той ог широко разтворената врата и подкара коня си по пътя, спрялата се там пехотна тагма нададе многогласен вик:

— Да живее великият василевс!

Той едва подигна ръка за поздрав и продължи по широкия прашен път, следван от знаменосеца си, от четирима тръбачи и веднага след тях — от втора една дружина на личната негова пехота. Василевсът влезе във войската си, спрялата се там пехотна дружина продължи след царските дружини, продължи пьтя си и цялата войска със знамената, с тръбите и тимпаните си, със страшните бойни уреди, и нататък в полето с безкрайния обоз, с неизброимите стада след него.

През първите няколко дни, след като се оттегли ромейската войска, градът беше като празен дом с разтворени врати и прозорци. Людете изглеждаха някак много малко по улиците му и говореха по-малко, по-тихо, затихнал бе и всекидневният шум по работилниците и продавачниците. Това продължи много дни. Скопяни все поглеждаха към градските порти, чакаха да се върне българската войска, но тя премина реката по следите на Василия и не се отби в града. Преди имаше много войници, после бяха дошли ромеите, а сега изоставеният град беше наистина като празен. И като че ли някаква вина тежеше върху него. Чуждият цар си бе отишъл, но защо не идваше българският цар в своя град? Скопяни говореха по-тихо, по-тихо стъпваха по улиците, нямаше песни и провиквания. Градските порти стояха отворени от сутрин до мрак, но царят не идваше, не идваше и войската му. Тогава и някакъв страх проникна в града.

Скопският кастрофилакс Роман не смееше да се яви пред царя, на когото бе изменил, и побягна с ромеите, с новия си господар. Кметът на Скопйе Лазар Къп беше по-дързък; той не побягна с ромеите, а се залъгваше с някакви свои дръзки мисли и надежди. Така се залъгваха и всички скопски боляри, които се бяха преклонили пред чуждия цар, лъжеше ги умът им и късата човешка памет, склонността у човека да омаловажава греховете си и да издига заслугите си. Те се оправдаваха и дори се хвалеха, че са спечелили благоволението на победителя за превзетия град и са спасили града от грабежи и насилия. А скопският митрополит, от голяма хитрост или от голямо простодушие, още на другия ден след изтеглянето на ромеите спомена в молитвите си не Василия, а царя български и така продължи всяка служба в митрополитската църква на Скопйе. Простият скопски народ помнеше по-добре какво бе вършил и говорил кастрофилаксът, за кого се бе молил владиката, как се бяха кланяли мнозина от скопските боляри пред чуждия цар; простият народ чувствуваше повече вината на престъпилите, също и своята вина за покорството и търпението, което бе показал спрямо чуждите, срамуваше се и се страхуваше от наказание. И над целия град тежеше някаква вина. Но българският цар не бързаше да дойде и сякаш нямаше да се върне вече никога в града, който бе напуснал.