Димитър Талев - Погибел

Ромейската войска и василевсът й се насочиха по пътя за Велбъжд и Средец. Планините на север, на запад и юг бързо изчезнаха, като че ли потънаха в земята до най-високите си върхове и наоколо се отвори широка равнина, над която пламтеше огънят на юлското слънце. Хилядната войска пълзеше по пътя, от завой в завой. Бавно се влачеше тя през широкото поле, не във всяко нейно движение се чувствуваше страшната сила на живата й огромна снага. Така беше през първия и през втория ден на нейния поход, ала още рано на третия ден по цялата ромейска войска започна някакво смущение. Конници по едни и по двама препускаха край пътя ту към средата на необозримата върволица, където беше василевсът, ту към началото или към края й; после други, по-големи дружинки конници се спуснаха от двете страни на пътя надалеко из полето, тичаха нагоре-надолу и пак се връщаха към войската, която не спираше своя ход. Ромеите бяха усетили, че отдалеко ги дебнат и ги следват многобройни български дружини и сега, когато предните части на войската навлизаха между теснините и хълмищата накъм Страцин, василевсът се обезпокои да не би българите да му устроят пак засада както през годината 986-та в теснините при Траянова врата. Той изпрати разезди по всички посоки и наистина се разбра, че силна българска войска следеше отблизу ромеите и може би готвеше някаква изненада…

Още веднага щом ромеите излязоха от Скопйе и се насочиха към Средец, цялата българска войска, която дотогава се спотайваше из горите по Водно, също слезе в полето, премина Вардара и тръгна по следите им. Самуил искаше да ги издебне на някое сгодно място и да ги удари, макар с много по-малко сили. След сблъскването при Вардар българската войска не беше разбита, ала бе намаляла още повече и като търсеше сгодно място някъде по дългия път за Средец, Самуил искаше да удари ромеите с по-голям устрем, за да изравни донякъде силите на двете войски.

Царят следеше от височините на Водно движението на ромеите и щом излезе на полето и последният техен войник, той яхна коня си и тръгна между своите дружини, както бяха вече подредени на няколко поляни в горите и готови за път. Царят каза почти едни и същи думи пред всяка от дружините си:

— Ще се спуснем след тях без страх, без милост! Ако ги ударим добре и здраво, ще ги сразим, колкото и да са по-многобройни от нас. Те са обърнати с гръб към нас, а ние ще потърсим и по-сгодно място. Аз искам да замахнеш с всичката си сила и да удариш право в сърцето. Или ние ще живеем, или те, а тук е наша земя. Ако не си разбрал и досега това ти, български войнико, и ти, народе, връщай се и се скрий в хижата си, ромеецът ще дойде да те намери, да одере кожата ти. Иначе не може да бъде, но ти побързай да ю удариш добре в сърцето, за да живееш повече от него…

Говореше царят на войниците си, говореше и цялата негова външност — очите му, лицето му, пребледняло от мисли и грижи, юмрукът му, стиснат и твърд. Забелязаха мнозина от войниците, че той не поглеждаше челниците, които стояха край дружините, всеки на своето място, а търсеше техните погледи, искаше те да чуят и разберат тия негови думи, пълни с гняв и закана. И когато се даде знак за тръгване още по тъмно на другия ден, след като ромеите бяха излезли на открито поле, българските дружини се спуснаха по гористите стръмнини на Водно по-живо, макар и някак умълчани, но в това се усещаше гняв и упоритост.

Както бе премислено и решено преди това още, българската войска слезе в полето и се понесе след ромеите като птица с разперени крила. Една част от нея излезе на пътя и я водеше сам царят, а други две нейни, също големи части тръгнаха от двете страни на пътя, подредени на по-малки дружини, една до друга вляво и вдясно из полето. Така вървеше българската войска след ромеите, почти разгъната в бойни редици за нападение, готова всеки миг да се доразгърне и да се втурне върху неприятеля. Самуил и войводите му държаха войската готова за нападение, за да не дадат време на ромеите също да се разгърнат за бой там, където биха решили да ги нападнат. Вдясно от пътя водеше Ивац, а вляво — царският син Гаврил-Радомир.

Труден беше за българската войска тоя дълъг поход, с тоя неин боен строи. И по-труден беше за дружините, които вървяха без път вляво и вдясно, през долища и поляни, през ниви и ливади, през селища и речни пясъци. И твърдата земя беше немилостива към тях, и високото небе, което сипеше върху главите им огън от сутрин до вечер в тия юлски дни. Често тези, които вървяха по пътя, трябваше да се спират, за да изчакват другарите си отляво и отдясно, за да се изравняват, а те трябваше да избързват с разранените си нозе по изсъхналата вече земя, през пясъците и камънаците, през долищата и бодливите трънаци. По-щастливи бяха конниците в това мъчително пътуване без път, но небесният огън и за тях беше страшен, също и жаждата, и строгият ред, който трябваше да спазват. Когато ромейската войска се спираше да почива, спираха се и българите, но те бяха винаги на щерк и в боен ред, та не можеха да намират сгодни места за почивка, нито вода наблизу, пък и хляб нямаха достатъчно, понеже бяха тръгнали без обоз и без стада след тях, а само с торбите си, които и не бяха много пълни.