Димитър Талев - Погибел

Сянката на Радой се размърда по пода; той разбра мислите на своя господар и не можа да се сдържи:

— Ти сега мисли за себе си, го-господарю, и по-скоро да оздравееш. Остави сега всичко друго, войската и…

Самуил помълча, сетне тихо рече:

— Какво е цар без войска? Без царство. Без народ. Нищо! — Той потърси слугата с очи и продължи някак строго, като че ли искаше да му припомни неговото място на слуга: — Иди да ми повикаш епископа.

— Хъ… — изръмжа Радой. — Той е тук. Чака да го повикаш. Да не подушат те болен човек.

— Върви.

Слугата повлече нозе към вратата, в стаята останаха царят и Ирина сами.

— Кажи, щерко, да изпратят люде при Радомира, ако могат да стигнат до него.

Ирина не му каза, че сама бе изпратила вече люде при мъжа си, за да не се досети царят, че бе помислила за смъртта му, а отговори:

— Добре, татко.

— Кажи на Владислава… да се погрижи за всичко, докато дойде Радомир.

Ирина Радомирова пристисна устни, да спре думите, които изеднаж дойдоха на езика й. Не, не беше време и сега да разкрие истинския образ на Ароновия син. И каква полза, що можеше да стори сега старият цар? И тя пак отговори:

— Добре, татко.

Ирина премълча и това, че бе наредила да сложат стражи пред царските покои, които не пущаха никого при царя без негово и нейно също желание и повеля. Тя се боеше тъкмо от Владислава, да не би да ускори някак смъртта на чичо си, преди да пристигне Радомир в Преспа. Тя не мислеше и да се отдалечава от леглото на царя, но когато в стаята влязоха епископ Емилиян и старият слуга, той пак обърна поглед към снаха си:

— Остави ни сами, щерко.

Ирина Радомирова излезе, но не отиде по-далеко от съседната стая.

— Седни срещу мене, твое преосвещенство — рече Самуил. — Да мога да те виждам. Това е може би последната ни среща.

— Това знае само бог, царю — отвърна епископ Емилиян, преди да седне на стола, който приближи към него Радой.

— Тъкмо ти ми си нужен сега, божи наместнико — продължи царят. — Ето и слугата ми нека чуе нашия разговор. Той ми е бил винаги като жива съвест.

Епископът седеше срещу него с наведени очи, със словени в скута ръце и сякаш се боеше да се настани по-добре на стола. Той попита:

— Желаеш ли причастие, царю? — И продължи: — То е нужно, когато човек е на кръстопът и не знае дали ще отиде, или ще се върне. Пречиства душата като жив огън.

— Не те повиках за обреди и тайнства. Зад тях може да се крие и лъжлива вяра. Мене ми е нужна божията милост, ако можеш да ми я дадеш. Но ти бъди строг съдия, за да знам кое ми прощаваш и кое не ми прощаваш.

— Той ли ще те ооосъди тебе… — чу се грубият глас на царския слуга.

Самуил нищо не му отговори; той чувствуваше и знаеше, че Радой прикриваше с грубостта си своята скръб по него. На слугата отговори епископът:

— Ще съдя това, което ще чуя, според словото божие, както е писано по книгите.

— Книгите… Да не би господ да ги е написал! Писали са ги грешни люде.

— Мълчи, Радое — каза тихо Самуил и като помълча един дълъг миг, обърна очи към епископа, въздъхна издълбоко: — Пролях аз много кръв. Убих и брата си. Мъчи ме мисъл и за тия слепи люде вън… Това е, което искам да спомена в тоя мой час. Епископът на Преспа почака още някое време и като видя, че царят няма да каже нищо повече, заговори на свой ред:

— Виждам аз, царю, че в сърцето ти е останала боязън от бога. Има един изход, който е оставила великата божия милост за нас, грешните люде: разкаянието. Който се разкае от сърце за грешните си дела, ще получи опрощение.

— Како в църква… — чу се откъм насрещния ъгъл на стаята сърдитото ръмжене на Радоя.

Епископът едва сега погледна царя и попита:

— Ти готов ли си да се разкаеш, царю?

Срещу погледа му живо припламна погледът на Самуила:

— Всичко върших за царството и за людете му. Друго няма да кажа дори и пред лицето на бога. Царството и людете му. Това слагам в другото блюдо на везните.

Епископът мълча дълго. Не каза нищо повече и царят. Мълчеше в ъгъла и слугата. Най-сетне епископ Емилиян стана, поклони се доземи пред одъра на царя и тихо си излезе. В стаята влезе пак Ирина Радомирова.

Царят живя още два дни. И не се усети вече нито за един миг по-силен, а изпадаше в някакъв все по-дълбок унес. Попита още няколко пъти за сина си Радомира; тая мисъл не угасваше в ума му, а и тя беше не толкова за сина, колкото за царството и за новия цар, който трябваше да го замести. Спомена той, към края на втория ден, и за по-младия свой син, незаконородения. Пошепна на Ирина да се приведе към него и продължи все тъй тихо: