Димитър Талев - Погибел

— Къде… Къде… Ние сме слепи люде…

И пак се зачу вик и се засили от много страни:

— Да идем при царя! Царя да потърсим! Водете ни при царя! О, Самуиле, царю…

Не се чу вече никакъв друг вик, никакво друго име, а всички повтаряха тук, пред вратата на Струмица надалеко по пътя, както се бяха спрели и събрали, както прииждаха хиляди слепи:

— Да идем при царя…

И пак някои от еднооките поведоха всички други. Поведоха ги низ полето, встрани от пътя и най-напред, за да търсят вода, да потърсят някъде и храна. Повлече се след тях цялото множество, като същинско стадо овци, които все се побутват една в друга, усещат и миризмата си. Все пак някои от по-крайните се отделяха, откъсваха се от другарите си и тръгваха някъде встрани. Спущаше се някой от еднооките и ги връщаше при другите: — Насам, насам.

А понякога залуталият се усещаше, че се бе отделил, и надаваше вик, пълен с отчаяние:

— Къде съм, къде съм!…

Сега слепите вървяха без път. Хлътваха в трапища, спъваха се в камъни и межди, падаха и ставаха. Виковете и стенанията им позатихнаха от изтощение и безнадеждност — кой ли ще ги чуе в тая страшна тъмнина? Най-сетне всички навлязоха в песъчливото корито на някаква малка река. Не беше много водата и тук, едвам се процеждаше малка вада по мокрия пясък, през бели затоплени от слънцето камъни. Разблъскаха се всички най-напред на едно място, с мъка ги повеждаха еднооките по-нагоре или по-надолу.

— Къде е водата… Къде е водицата?… — молеха се някои и се въртяха, клатушкаха се с протегнати ръце.

Един след друг, купчина след купчина, нахвърлиха се всички слепи на топлата речна вода; те сякаш и я подушваха. Налягаха един до друг, един върху друг, блъскаха се, биеха се, дращеха се, за да се изместват и наместват, а имаше място за всички, но те не виждаха. Газеха във водата, падаха в нея, потапяха ръце, лица и смучеха жадно, ненаситни, с водата заедно и пясък, който скърцаше между зъбите им. Като се задъхваха и задавяха в нетърпението си, те се поотдръпваха, но само за един къс миг и отново се нахвърляха на водата, да не би все пак да останат жадни, да не би някой да ги измести да изпие цялата река. В размътената вода се виждаше потекла тук-там и кървава мътилка, от кървавите рани по лицата на слепите, от кървавите дупки на очите им…

Тук те и се събираха да нощуват, край малката река. Дългият летен ден вече прегаряше.

Някои от еднооките побягнаха още през първата нощ, а по-късно други все току кривваха по някоя пътека и си отиваха при своите, по родните си места. Нели имаха те светлина пред себе си, а не беше лесно да си водач на такива слепи. Имаше между еднооките и които се караха на слепите, ругаеха ги, блъскаха ги, да не се спират, бяха си откършили и тояги, та ги биеха, когато някой се отделяше от другите в тъмнината си, или ги биеха само от злоба. Еднооките се почувствуваха като овчари на това сляпо човешко стадо, но имаше между тях и люде с милостиви сърца.

На седмия или осмия ден първите от ослепелите войници преминаха Вардара при Удово. Там имаше голям дървен мост на реката, но ето на няколко места се бе откъртила оградата му, та изпопадаха доста от слепите и се изподавиха във водата, а някои викаха дълго за помощ, но никой не се спря да им помогне, нито дори да им отвърне с глас. Така и заглъхнаха виковете им, отнесе ги голямата вода.

Сега тая мисъл ги водеше, това име: царят. Знаеше се, че Самуил бе ранен в последната битка после кой знай как се узна, че той бе отишъл към Прилеп, а Преспа беше най-любимото му място. И слепите тръгнаха тъкмо по неговия път, за да отидат при него. Натам ги поведоха еднооките, но и никой от слепите не поиска да се отклони по друг път. Пък и кой от тях би могъл да се отклонява без очи, без светлина? Вървяха те всички заедно, както и бяха всички в една и съща беда. Обща беше и надеждата им, както и пътят им към нея. Царят!

Те не вървяха сега гъсто един до друг, както през първите дни след ослепяването им, а се проточиха на дълга върволица по пътищата. Всеки едноок поведе своя дружина. Изнамериха се между слепите свои люде — от един полк преди това, от една дружина, от един край или от едно и също село, намериха се и роднини, та и истински братя, бащи и синове. Викаха се по име и се търсеха с ръце. Попреминаха болките в изгорелите очи, позатихнаха и виковете, плачовете. Мъката им остана същата, но разбираха, че нямаше кой да ги чуе, когато викаха и се молеха. Станаха по-мъдри в несретата си. Но всеки според силата на душата си, то се знай. А мъката им не намаля и често ставаше още по-голяма. Мнозина бяха болни от злата треска; мнозина се разболяха и от други болести; на някои загниха изгорените очи, та гноища течаха от тъмните дупки. По пътищата, където минаваха слепите, оставаха умиращи и умрели, оставаха насред пътя след тях.