Димитър Талев - Погибел

А всеки ден трябваше да се яде, да се пие. Еднооките им водачи ги спираха по реките, по вадите и изворите; повеждаха ги по нивите, където имаше неприбрани снопи; спираха ги под дървесата, по които имаше плодове, зрели и недозрели. Спираха ги по селищата и ги караха да се молят за хляб и каквато и да е храна; спираха ги дори по господарските домове и по манастирите.

— Дайте по един залък, добри люде… Не ни оставяйте да загинем. Очите ни взе ромейският цар…

Мнозина бягаха от тях — не можеха да ги гледат от скръб поради голямата им несрета, други и от преголям страх пред жестокия чужд цар, който бе изгорил очите им. Някои излизаха и им даваха по нещо за храна, но не беше възможно да се даде на всички; някои затваряха вратите си и се криеха по цели дни, докато отминеха слепите, като да носеха те чума и проказа, а често по господарските домове и по манастирите излизаха слуги да ги гонят с тояги и бичове. Тъжно беше с тях и когато влизаха в някоя нива, в някое лозе или когато се спираха под някое дърво. Най-напред посягаше, то се знае, едноокият, да стрие клас между дланите си, да откъсне недозрял грозд, да поклати клон с дребни, жълти сливи. Сетне той викаше и на спрелите се там слепи:

— Хайде, що стоите! Ето снопи пшеница… грозде… сливи.

Втурваха се те някак по гласа му, но и често сбъркваха посоката, протягаха във въздуха празни ръце и търсеха, търсеха. Нахвърляха се върху снопите, дърпаха по цели шепи класове, мачкаха ги, триеха ги, ронеха се зърна между пръстите и колкото оставаха в шепите им, бързаха да ги налапат и ги дъвчеха заедно със сламки и осили. Така се нахвърляха и по лозята, лазеха като непроходили деца край лозите, шумоляха низ лозовите листа, търсеха гроздето често там, където не беше, а когато се докопваха до някой грозд, натъпкваха го с две ръце в устата си. Така беше и с дребните жълти или модри сливки, с кръглите зелени крушки: едноокият раздрусваше дървото или накарваше някого от тях, като го довеждаше до самото дърво, хващаше ръцете му и му показваше как да друса. Всички други се втурваха по петдесет и по сто души при едно дърво, налитаха по тропота на плодовете, които падаха нагъсто като дъждовни капки по твърдата земя, в изсъхналата вече трева; пълзяха слепите по корем и по лакти, шареха на всички страни по земята с разтреперани пръсти и когато попаднеше плод в ръцете им, сграбчваха го и го налапваха ведно със суха пръст, с горчиви треви и бурени. Тук тия люде бяха като алчни и жадни живини, блъскаха се да се изместят, блъскаха главите си, удряха се с юмруци и лакти, изправяха се на колена да се бият и борят и бяха жалки със своята слепешка ярост.

— Ей, люде божи… Ей, проклети дяволи ненаситни! — викаше сред тях и над главите им едноокият, ако беше по-милостив човек, или пък ги риташе, блъскаше ги с юмруци: — Скотове сте вие, а не люде!…

Минаваше ден след ден, пътят на слепите пътници нямаше край. Те влачеха едвам нозе по пътищата, застояваха се често дни наред на едно и също място, разпиляваха се за храна и се изчакваха по цели дни, а времето не ги чакаше. Ден след ден, променяше се и то. Веднага след Малка Богородица започнаха първите есенни дъждове, които са добри за орача и сеяча, но променят въздуха и ветровете. Нощите станаха студени под открито небе, а слепите нощуваха повече край пътищата, по полетата и горите. Срещаха само малки селища и никое не можеше да ги побере всичките, людете и се бояха, гнусяха се от тях. Несретните пътници нощем се събираха гъсто един до друг, събираха се на живи купища, за да се топлят с измършавелите си тела. По цели нощи над тях виеха зли ветрове, трептяха по студеното небе далечни звезди. И както през първите дни след ослепяването им, по цели нощи се чуваха стенания и въздишки — студът ги измъчваше, пробуждаше в тях и цялата им мъка. Еднооките им водачи ги учеха и им помагаха да си палят огньове, когато наоколо имаше откъде да накършат клони, да наскубят бурени и трънаци. Те търсеха с разперени ръце, лазеха и по земята, после се викаха и се събираха да натрупат на едно място, каквото бяха успели да съберат за огъня.

След Кръстовден тая година времето съвсем се развали. Откъм моретата се надигнаха облаци, започнаха нови дъждове, студени и продължителни. Всичко прокисна и се пропи с влага, придойдоха реките, разкаляха се пътищата. И гладът стана сега още по-страшен — по полетата вече трудно се намираха снопи или каквито да са плодове и треви, които можеха да послужат за храна. Сега слепите скитници намираха храна само по селищата, но то беше колкото да не изпокапят по пътищата. По това време те минаха през Прилеп и после през Обител…