Димитър Талев: Погибел

Такава е човешката душа — понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка; такова е човешкото сърце — не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот. Иначе тия слепи люде не биха могли да преминат такъв дълъг път в пек и студ, през дъждове и бури, гладни, боси, голи, покрити с рани, без светлина пред себе си. Такъв е духът човешки — минава през вода и през най-силен огън.

В Обител слепите ядоха повече и пиха повече; голям беше тоя град и всякакви люде имаше в него, много бяха и манастирите в него и около него, може би и затова, че царят беше вече близу. Слепите все неговото име споменаваха и в негово име чукаха по вратите. Посъживиха се те тук и скоро продължиха пътя си през горите, които започват едва ли не от прага на тоя град. Беше облачно време, но не валеше, та слепите пътници и на това бяха благодарни. Стръмен беше пътят оттук през планината нагоре, подухваше и студен ветрец от усоите, слепите се свиваха в дрипите си, притискаха се един към друг. Ех, още малко. Не беше вече много далеко. И един там, докато влачеше премалелите си, изранени нозе, започна да разказва сънищата си от предната нощ. Заслушаха се мнозина около него в гласа му — както разказваше той сънищата си, те бяха като връщане към предишния им живот, към загубената светлина.

— …Ходя аз бос по ливадата — разправяше той, протегнал рошавата си глава напред, сякаш виждаше къде стъпва, та и стъпките му бяха по-твърди. — Тревата мека и усещам как хладнее на нозете ми. Това са все хитрини на дявола, тая мека, росна трева и хладината по нозете. Глези те той и те подмамва, да можеш да се разделиш лесно с тоя свят. По ливадата наоколо и пеперуди пръпкат, цветя миришат, жълти, сини и всякакви. Небето отворено от край до край чисто, иде ти да литнеш като птица. Току изеднаж — насреща ми сред ливадата боляринът, нашият болярин. Като от земята да изникна заедно с коня си, но не е на седлото, ами води коня за юздата. Гледай ти, мисля си аз, и господарят тръгнал пеша по земята. Докато да го погледна, и той бос като мене в тревата. Сещам се аз: това е пак сатаната. Да ми домилее господарят, да влезе в сърцето ми. И аз се радвам, че боляринът е тръгнал като мене. Това е, защото правдата търся и я виждам чак и насън. Пък то, като се събудиш, виждаш, че сатаната те е лъгал.

— То, правдата, добре — обади се изтихо някой там наблизу. — Но ти защо… и господарят ти бос, и ти бос. По-добре ще е и двамата да сте обути.

Потърси го разказвачът на сънища със слепите си очи, както беше от лявата му страна, и рече предизвикателно:

— Аз пък ти казвам, че е по-добре и двамата с господаря да сме боси. Човекът се ражда бос и гол. И по-добре ще е да са боси и парикът, и боляринът. Така ще се живее без измама.

Друг един вървеше от дясната му страна, заслушан в приказките му, и от време на време току ще помръдне устни да повтори след него:

— Боси… Без измама…

И кой знай откъде дойде тая мисъл в ума на тоя отляво, та дори не се обърна към него и рече, без да бърза:

— А ти защо си тръгнал с царя, щом искаш и него, такова, бос да го изуеш…

Разказвачът на сънища не бързаше да отговори и като да искаше да премълчи отговора си, но той никога не премълчаваше, отговори и сега:

— Царят мисли за простия човек и го жали. Той е най-добрият между господарите. Аз може и да не съм тръгнал съвсем по своя воля с него, ама сега по своя воля отивам при него. Кой друг ще ми помогне, като останах без очи?

— Без очи… — прошепна тоя от дясната му страна.

— Ето, виждаш ли… — трепна радост в гласа на тоя от лявата му страна. — А ти искаш и царят да ходи бос. С какво ще ти помогне, като е гол и бос!

О, българино, който във всичко търсиш правда и не можеш да търпиш никого над себе си!…

Разказвачът на сънища заекна сърдито — търсеше силни думи да отговор, ала в същото време някъде изотзад се зачуха викове, тропот на копита:

— Дръпнете се от пътя, сторете път на княза! Дръпни се ти, скоте!…

Чу се и плюсък на бич; после пак гневни провиквания, някой болезнено изохка. По пътя отдолу се бе задала неголяма дружина конници и бързаше насам. Еднооките се бяха разтичали и блъскаха слепите на единия край на пътя, за да отворят място на конниците. Слепите се щураха уплашени, разтревожени, не знаеха, не виждаха къде да се отдръпнат, еднооките бутаха по края на пътя когото сварят и викаха, биеха с тояги и юмруци. Конниците минаваха бързо през тая бъркотия — ту ще се наведат и ще блъснат някого с ръка, ту ще ритнат другия след него, а и конете отваряха път с гърдите си. Пръв яздеше княз Иван-Владислав, който и не поглеждаше къде стъпва копят му, пък дигаше и бича си да удари. Викове и проклятия, болезнени охкания следваха конниците — не можеше да ги спре и името на княза. Мнозина слепи попадаха в нозете на конете и бяха жалки слепешките им усилия да се спасяват от тежките, подковани копита. Когато конната дружина мина и отмина през купчината слепи, където беше разказвачът на сънища, и още не бяха стихнали гневните и плачливи крясъци наоколо, той дигна кухите си очи, обърна се на една, на друга страна, сякаш искаше да го чуе целият свят, и рече: