Димитър Талев - Погибел

— Неспокойно време, господарю и татко. Ти прости ми, но аз се боя много за децата си. Майка съм.

— Защо се боиш за децата си?

— И аз не мога да кажа. Но ето голям е страхът ми. Може би защото мъжът ми не е тук… Струва ми се, че ни застрашава някаква опасност.

— Аз те знаех за по-храбра.

— Жена съм и майка. Аз те моля да успокоиш сърцето ми и да не ми се сърдиш, царю мой и татко. Повели да се засили стражата в двореца, моля те за това. Може да са напразни страховете ми, но ето, боя се.

Царят не отговори веднага. Тя го гледаше с голяма тревога — той като че ли не се боеше вече от нищо. Такива бяха и думите му:

— Не е нужна по-голяма стража. В Преспа аз не се боя от Василия. От своите люде пък и никак не се боя. Ако някой от людете ми дигне сега, в това тежко време, ръка срещу мене, по-добре да не съм и жив. А ти, княгиньо и дъще, няма защо да се боиш за себе си, още по-малко за невръстните си деца.

Ирина не можеше да стори нищо повече. Би ли могла да засили стражата на своя глава, да задържи Владислава? Владислав я гледаше дръзко в очите, когато се случеше да се срещнат, и със своята прекомерна почтителност към нея той й се присмиваше.

През нощта срещу четвъртия ден на месец Листопад над Преспа валя непрекъснато. Съмна се при облачно небе и все току преваляваше ситен дъжд. Едва към пладне задуха силен западен вятър, разпокъса ниско надвесените облаци и ги понесе на изток. Между тях се показа ясна, дълбока небесна синева, блесна и слънцето, ала през тая нощ всичко по земята се бе променило. Напоени от влага, планините наоколо бяха потъмнели, шумата по дървесата беше окапала и бяха щръкнали към небето голи гранки.

Камбаните и клепалата на църквите току-що бяха били за вечерня, когато се дигна тревога низ целия царски град. Една и съща дума се повтаряше от всички страни:

— Идат! Идат…

Никой не питаше кои идат, защото всички чакаха тях — слепите войници. Стече се народ към малкия пристан на брега на острова и войниците сега бяха може би повече, отколкото мирните люде. Зададе се откъм двореца и цар Самуил, а някой би казал, че това бе сянката му, облечена в неговите воински доспехи, препасана с неговия меч. Така бе пожелал да се облече и препаше той за тая среща, но се виждаше колко тежко беше желязото за неговото изтощено тяло. Потъмнялото му лице се губеше под сенника на бойния му шлем и изглеждаше още по-тъмно поради снежнобелите коси. Светеха под сенника само очите му и в тях беше сякаш цялата сила, която още крепеше неговото тяло, та и железата на гърдите и на рамената му.

На две стъпки след него вървеше Иван-Владислав, следван от челника на всички вътрешни крепости войводата Богдан, от болярина Самоход, някогашен кавхан на Самуила, от неколцина още по-стари боляри, които живееха в Преспа, от хилядника Георги Кичава — челник на неголемия полк, който се бе събрал напоследък около стария цар. Като стъпи на горното стъпало на пристана, Самуил се спря за миг и втренчи поглед към отсрещния бряг, където се чернееше вече голямо множество люде, а голяма върволица се виждаше и нататък, по провлака между двете езера. Царят политна едва-едва напред, та Владислав и войводата Богдан мигом пристъпиха да го прихванат, но той рязко помръдна с лакти да ги отблъсне и заслиза неочаквано живо по следващите няколко стъпала. Бързо, нетърпеливо влезе в чуна, който беше прилепен там.

Чунът се отдели от брега и се плъзна по водата, последваха го и други два чуна, но Самуил като че ли нищо не забелязваше. Той не откъсваше втренчения си, някак уплашен поглед от насрещния бряг и нетърпеливо стискаше гладкия ръб на чуна, както се бе уловил там с малката си, изсъхнала още повече ръка. Той не дочака чунът му да се доближи до брега, стана от седалката и така стоя, докато стъпи на каменните стъпала там. Слепите войници се бяха струпали на брега с хиляди и продължаваха да прииждат по пътя откъм Обител. Неколцина стражи пазеха ред, но още повече пазеха да не изпопадат слепите във водата. Те се блъскаха и натискаха не само поради преголямата си възбуда сега, когато чуха, че сам царят слиза при тях, но още и поради слепотата си — въртяха се и се обръщаха, търсеха откъде да погледнат, като че ли можеха да видят нещо. И приказваха, викаха, плачеха като уплашени, безпомощни деца.

— Иде ли царят? Спря ли вече на брега? Чакайте да го видя! Искам да го видя! О, царю, царю, виж какво стана с нас! Ето ние при тебе, виж ни, а ние не можем да те видим…

Голям шум и викот се надигаше наоколо, надалеко го разнасяше студеният есенен вятър, който духаше откъм езерото. Викаха и стражите, викаха и еднооките водачи, но се дочуваше сякаш един вик, едно общо стенание и като че ли цялата тая хилядна тълпа стенеше с един общ глас, с едни и същи думи: