Димитър Талев - Погибел

— О, царю, татко ти наш, помогни ни, при тебе сме дошли…

Царят се изкачи по няколко стъпала и се спря на малкото свободно място, което бе останало там. На два разтега от него бяха слепите, напираха от всички страни наоколо, той ги виждаше как се мъчеха да стигнат по-близу, да го докоснат, виждаше слепите им очи, които го търсеха в своята черна тъмнина, искаха да го зърнат, виждаше грозните рани в очните им дупки, напрегнатите им лица, страшни бяха те без очи и като че ли без всякаква светлина по тях. Самуил дигна глава, погледна по-нататък — те бяха много и всички в една мъка, един и същ глас, един и същ вик отправяха към него:

— Царю, помогни ни…

Те се бутаха, клатеха, въртяха глави, търсеха него.

Те бяха гладни, дрипави, студеният вятър пронизваше разголените им, посинели, почернели, мършави меса. Войнишкото им облекло висеше на дрипи и късове — разтеглени ризници, откачени железни раменници, наколенници, килнати шлемове, доколкото мнозина още носеха върху себе си такива части от желязното войнишко облекло, а сега стояха по тях като на присмех и те приличаха на жалки войнишки подобия, на смешно преправени войници. И тия страшни дупки вместо очи, тия гноясали рани, следите от кървави сълзи по лицата им… Това бяха неговите войници, ето на какво приличаше сега войската му. При него бяха дошли войниците му, него бяха дошли да потърсят. Те бяха вървели след него по всички краища на царството и вън, по ромейска земя. Никъде не бяха го изоставили тия проклети мърморковци. Заедно бяха гладували и жадували, заедно бяха проливали кръв и бяха мрели в битки и по пътищата. Не бяха го изоставили те като неговите велможи, като роднините му. А техният дял винаги е бивал най-горък. Ето и сега. Очите си бяха дали, светлината си. И пак при него бяха дошли, него да потърсят, а как ще им помогне той, техният цар, накъде ще ги поведе отново? Ето докъде ги бе довел той…

Той ги гледаше с широко разтворени очи, дигнал високо глава да ги види още по-добре, да ги види всичките, до най-последния между тях, най-нещастния между тях. И дълго стоя мълчалив и неподвижен, само вятърът подухваше дългите му бели коси. Сетне колената му започнаха негли сами да се присвиват, той се приведе и двете му колена отеднаж тупнаха върху влажния пясък. Поклони се царят ниско, на колена пред ослепените войници, и промълви най-добрите думи, които можеше да им каже:

— Деца мои, синове мои… Войници мои добри, войници мои храбри, народе мой…

Не каза нищо повече. Нямаше повече и по-ясни думи за неговата мъка.

Пристъпи племенникът му Владислав, също и войводата Богдан, челникът на новия полк Георги Кичава, да му помогнат да стане, но той пак ги отстрани. През тълпата на слепите премина някакъв бърз шепот, някой високо изохка, после те всички замлъкнаха като по даден знак. Старият цар Самуил стоеше на колена пред тях…

Той се изправи сам. Ала изеднаж цял потрепера и се полюшна, княз Владислав едвам успя да го задържи да не падне върху пясъка.

Царят се съвзе от припадъка в леглото си. Той видя най-напред Ирина Радомирова, седеше тя на столче до главата му. Там беше и Радой. Царят видя и него. Той понечи да се изправи, ала нямаше сили нито да се помръдне. Погледна слугата си:

— Подигни ме.

Ирина бързо се наведе към него:

— Но, татко… полежи… Ти си още много слаб.

Царят виждаше това и сам. В стаята тихо трептеше и се полюшваше светлината на няколко свещи; на дървения под лежеше сянката на Радой, пълни бяха с мрак и ъглите наоколо. Самуил не усещаше никаква телесна болка, но не можеше да помръдне сякаш и пръстите си от голяма немощ. Той изви едва-едва очи към снаха си и промълви:

— Кажи да се погрижат за тях. Да ги нахранят. Да ги пооблекат. Да ги приберат някъде.

— Да, татко. Нахраниха ги, превозиха мнозина и тук, на острова, по войнишките помещения. А ти, татко? Боли ли те нещо? Искаш ли нещо?

— Душата ме боли. Душата. Няма ли някаква вест от Радомира?

— Още няма никаква вест.

После Самуил дълго мълча. Макар да изпадна в такава слабост, мислите му бяха ясни. Той мислеше за ослепените — колко ли бяха те? Хиляди. Всичките му войници, които Василий бе успял да плени в Клидионската теснина и в последния бой към Струмица. Той ги жалеше и чувствуваше пред тях някаква голяма вина. Сега бе оживял както никога и страхът му за царството. С тия слепи войската бе разбита. Колко войници още бяха останали в Струмица? Нужно беше много време, докато се събере нова войска. Ще почака ли Василий? Само преди няколко дена Самуил беше по-силен, по-смел, с добри надежди. Но сега ето не може ни да се помръдне в леглото си от слабост. Сега той мислеше за смъртта си и за своя син, който трябва, да остане на негово място! „Ах сине мой… Да беше жив поне Рун. Яков Рун. Оставям ти разбито царство, разбита войска.“