Димитър Талев - Погибел

Когато излезе от града и тръгна по стръмния път към вътрешната крепост, отгоре се зададоха войници. Те тичаха с извадени мечове, водеше ги старият ратник. Някой бе съобщил горе, че царят е в опасност.

Самуил им направи знак да се върнат. Стотникът тръгна след него, а войниците, прибрали мечовете си, вървяха по-далеко зад тях. На един стръмен завой царят се спря задъхан и промълви като на себе си:

— Не бях ли и аз при Сперхей и навсякъде с тях…

Той замина още същия ден за Преспа.

Вратите на Струмица стояха затворени денем и нощем. Отвориха се набързо само за да пропуснат царския син и дружината му. Василий беше наблизу с цялата си войска. Василевсът би и града цели два дни с голяма сила. Сетне го изостави, ала сега, след загиването на Вотаниата, прати няколко дружини да пазят вратите му; той мислеше, че царският син бе излязъл от Струмица, за да удари солунския дук в теснините по пътя за Солун, и не знаеше, че княз Радомир тогава се връщаше от Прилеп. Няколко дружини ромеи пазеха отвън Струмица — Василий се боеше да не би българската войска да излезе от тоя град и пак да го удари някъде неочаквано.

А къде другаде биха се отправили ослепените българи? В преголямата си несрета те тръгнаха с изгорелите си очи да търсят свои люде. Още първите от тях, които бяха пуснати от мъчителите да се скитат в непрогледната си тъмнина, в тоя нов свят без искрица светлина, протегнаха ръце и потърсиха най-напред своите, които не бяха попаднали в ръцете на ромеите. Техният едноок стотник ги поведе по пътя за Струмица. Тръгнаха след тях и всички други, които бяха минали вече край огньовете в страшното долище.

Пътят се изпълни със слепи люде, със слепи войници. Какъв тъжен войнишки строй! И още по-тъжен, защото бяха във войнишко облекло, с ножници, които висяха, мятаха се празни по бедрата на мнозина от тях. Първият едноок водач ги водеше към Струмица. Те вървяха и вървяха след него хиляди, излизаха от зловещото долище, преминаваха на пътя, изпълваха го от единия до другия му край и все по-далеч и по-далеч напред. Приподигнали ръце, те се търсеха в тъмнината, търсеха негли всичко, що бяха загубили завинаги, докосваха се да видят, че не са сами в тая страшна тъмнина, в треперещите им пръсти имаше и страх, и копнеж, и неизразима мъка. Стъпваха предпазливо и влачеха нозете си в праха, бояха се да се откъснат от земята, да се отдалечат от другарите, да не тръгнат в погрешна посока. Но не бяха само ужасените им лица, кървавите сълзи по тях, черните, подпухнали рани на очите им, не бяха само търсещите им ръце, не бяха само повлечените им плахи стъпки, а още по-страшни, по-тъжни, по-грозни бяха гласовете им, въздишките им, стенанията им, писъците им и думите, които изричаха.

Те вървяха бавно. Какво мрачно шествие! Човек до човек. Понякога някои се спираха, откъснали се макар и само на една педя от другарите си, но им се струваше, че оставаха сами в тъмнината и в целия свят. Другите отминаваха, а пред тях оставаше празнина и се виждаше с какво отчаяние протягаха ръце, търсеха наоколо, докато се докоснат до някого или друг някой се блъсне в тях. Някои в краищата на пътя тръгваха неусетно настрана и хлътваха в изкопа край самия път, падаха в някой трап, прекатурваха се в някой дол. Еднооките им водачи викаха по тях, махаха с ръце, тичаха да ги предвардят, но какво можеше един едноок между сто души слепи? А и мнозина от еднооките вървяха в най-голямо отчаяние или ги измъчваше болката на изгореното им око — не беше тя по-малка от болката на двете извадени очи. Те, еднооките, бяха сега челници на това сляпо войнство. А предишните челници сега бяха сред войниците си, слепи и безпомощни като тях, по-бедни, по-окъсани от тях с остатъците от челнишкото си облекло. И бяха все по-малки челници — по-големите, които бяха попаднали в ромейски ръце, бяха съсечени още в пленнишкия стан.

Отчаяните гласове на слепите, въздишките им, стенанията и писъците им се чуваха вече по целия път и далеко наоколо. Те се викаха по име, всеки търсеше другарите си от десетицата, съселяните си, дори и добрия си челник; всеки зовеше близките си люде, майка си, децата си; разказваше някому през кървавите си сълзи простата история на своя живот; оплакваше се жално като уплашено дете; или пък проклинаше злобно, заканваше се със страшни думи:

— Ооооо… Болииии…

— Смилко… Къде си, Смилко, къде си, братко мой?…

— На война… И аз, и по-големият ми син. В къщи остана само жената с дребни деца. А сега накъде… Сина убиха още долу, при стената. Към мене се обърна той с очи, когато умираше, потърси ме, ама не можа нищо да ми каже. Дете! А сега аз накъде без очи…