Димитър Талев - Погибел

Самуил прекара студена длан по лицето си, да прогони мрачната сянка, която се изправяше пред погледа му. Василий беше победител — сега, когато близу седемдесет години притискаха плещите на Самуила, когато в битките му се завиваше свят и мечът беше вече тежък за неговата десница.

Слънцето бавно изгря. Беше месец Зарев, но горите в низината и отвъд Трите реки все още се зеленееха. Откъм града долу, току в подножията на стръмните скали, се дочуваше сподавена врява и весел кучешки лай. Царят обгърна с поглед потъналия в слънчев блясък простор наоколо и неочаквано топла тръпка премина през изнуреното му тяло.

— Не — прошепна той и поклати глава: — Не! Само смъртта е край. Само смъртта е край на всичко!

Нова ли надежда се пробуждаше в сърцето му?

Самуил отново влезе в твърдината през малката врата, която извеждаше на площадката. Скоро след това той се показа в предния двор и бавно се запъти към главната врата на крепостта. Не беше препасан с никакво оръжие, наметнат беше със същия сив плащ, сложил бе на главата си кожен шлем, изпод който се подаваше дългата му, вече съвсем бяла коса. Тежката крепостна врата бе отворена още при изгрев слънце, спуснат бе и подвижният мост над дълбокия ров пред вратата. Самуил поздрави стражите и излезе на пътя, който вадеше надолу към града. Войниците от крепостта гледаха учудени как старият цар слизаше по кривуличещия път сам и без оръжие.

Оттук от пътя се виждаше целият град и дебелата стена, която го обграждаше нашироко, четвъртитите кули по нея. Отвъд стената се разстилаше Пелагония чак до Пелистер и Баба, които се синееха в далечината. Градът се бе притиснал към скалите, върху които се издигаше вътрешната крепост. Зеленикавите плочени покриви на къщите лъщяха от утринната роса, която слънцето още не беше успяло да пресуши. Тук-там по все още зелените поляни край градската стена се мяркаха люде, мънички в далечината. Глухата врява, която се издигаше над града, тук се чуваше по-ясно и дори се долавяха в нея отделни гласове.

Царят слезе в града, за да се намери сред повече люде в това светло утро. Той мина по няколко тесни и криви улички, но никой не го позна, никой не се отдръпна да му стори път. Пък и само стари люде и деца минаваха край него; младите мъже, негови войници, бяха при Беласица. Самуил мина пред главната църква, но дворът й беше пуст, вратите и — заключени. Той отмина нататък и излезе на главната стъгда. Тук се бе насъбрала цяла тълпа мъже, жени, деца и всички говореха един през друг, махаха с ръце, дърпаха се, никой никого не чуваше. Самуил се приближи, но и тук никой не го позна, може би поради простия плащ, с който се бе наметнал, поради простия му кожен шлем, пък и всички премного се бяха вдали в тая шумна разправия. Едно дребно, мижаво старче грубо го побутна с лакът и се завайка над тояжката си:

— Ромеите идат! Идат… Каза се, че царят бил горе, в твърдината. А тая сутрин и камбаните не биха по църквите. Безбожници! Забрави ни бог…

Вестта за поражението при Беласица бе стигнала и тук. Царят притвори очи от голяма болка, извърна се и продължи да върви, без да знае вече накъде. Отново затрещяха в главата му мъчителни, страшни мисли. Бързо угасна плахата надежда, която слънцето бе пробудило тая сутрин в него.

Не беше направил нито десетина стъпки, когато чу как тупна камък наблизу и се търкулна до нозете му. Той се спря, но беше излишно да търси кой бе дигнал камък от земята и бе го хвърлил: грозен писклив глас поведе погледа му към купчина жени насреща, между тях стоеше парцалива бабичка, която бе го познала, размахваше срещу него криви пръсти и викаше:

— Проклет да си, Самуиле! Мъжът ми остави костите си при Сперхей, а къде са сега двамата ми синове? Проклет да си, царю, сълзи не останаха в очите ми!…

Наоколо изеднаж стана тихо. И се понесе сподавен шепот над насъбралите се люде:

— Царят!…

Разярената бабичка се строполи ничком на земята цяла трепереше, гърчеше се от безсилен гняв или пък от страх.

Изпитото, скръбно лице на царя помръкна още повече. Той тръгна право през широката стъгда, срещу насъбралата се навалица, и може би очакваше, може би искаше да го затрупат тия люде с камъни. Ала пред него се разтвори широка пътека, от двете му страни стояха мъже, жени, деца, мнозина с наведени глави — не се осмеляваха да дигнат очи към него Той беше величествен в своя сив плащ, с простия войнишки шлем, с бялата си коса и с своята неизмерима горест по лицето, в овлажнелите му очи.