Димитър Талев - Погибел

Пред шатъра на василевса се бе събрала цяла тълпа — тук бяха всички първи военачалници и най-приближените му люде. Бързо се бе разнесла по целия ромейски стан вестта за разбиването и смъртта на Вотаниата. Насъбралите се пред шатъра стояха мълчаливо, със строги лица. Час по час някой ще се приведе към застаналия до него и ще зашепнат те глава до глава, ще се чуе по-нататък непредпазливо повишен глас и бързо ще пресекне. Двамата стражи пред входа на шатъра стояха изпънати и неподвижни. Завесите на външния вход на шатъра бяха приподигнати и в сянката на ходника се виждаше първият прислужник на василевса. Откъм вътрешността на шатъра не се чуваше никакъв шум. Слънцето вън печеше немилостиво. По лицата на събраните тук се стичаше пот, чуваше се шумно, пресекнало дишане или някой ще въздъхне хрипливо, а старият, севастократор Йоан Петрон дори посегна и свали силно затопления си шлем, което не беше позволено в такъв час на обща тревога. Всички очакваха да ги повика Василий, ала изеднаж той самият излезе пред входа на шатъра. Пъстрата блестяща тълпа се полюшна и преви пред василевса като подухната от вятъра изкласила нива. Лицето на Василий бе застинало като каменна маска, с плътно стиснати устни. Погледът му премина бързо по тълпата на болярите и пълководците и се спря върху катепана Куцукус, когото наричаха още главатар на палачите. Василий веднага бе зърнал червената му наметка и като не сваляше поглед от него, каза с ледено спокоен глас, през стиснати зъби:

— Аз ще накажа българите. И ще ги сломя завинаги.

С едно движение на ръката василевсът побърза да спре всяко одобрение или каквото и да е възражение, направи знак на катепана да го последва, кимна за поздрав и пак се върна в шатъра. Катепанът пристъпи след него и като чувствуваше върху себе си погледите на всички събрани там, усмихваше се под дългите си мустаки самодоволно и надменно. Болярите изпроводиха василевса с поклон, макар той да бе влязъл вече в шатъра, и не се чу никаква дума на одобрение или възражение. Едва когато болярите се пръснаха наоколо по двама или трима, чуха се тук-там и скоро заглъхнаха ненужни думи.

Щом се зазори на другия ден, през ромейския стан премина с бърз ход малка дружина конници. Водеше ги катепан Куцукус. Надигнаха се и утринния здрач тръбни звуци и ехтяха самотно някое време. Рано беше още и сънят на войниците беше дълбок в утринната прохлада, но се чуха сърдити гласове и заповеди, многолюдният стан отеднаж се съживи, зашумя тревожно — не ще да е напразно това дигане на войската още по тъмно.

Недалеч от ромейския стан, в една широка впадина, беше станът на българските пленници. Тук беше тихо. Не се чуваха ни тръби, ни викове. Спяха върху голата земя хилядите пленници, а спяха по ниски шатри, под навеси или също тъй на открито и ромейски войници, които пазеха от всички страни пленнишкия стан; само стражите стърчаха наоколо или се мяркаха в разредяващия се здрач, дигнали на рамо дългите си копия. Едва когато се развидели добре, екна и тук тръба. Развикаха се стражите от всички страни и мнозина дори се нахвърлиха върху пленниците, влязоха между тях, мушкаха ги с дръжките на копията си, ритаха ги с озлобение — като не бяха спали те през тая нощ, бързаха да прекъснат съня на презрените роби. А скоро след като се показа слънцето по пътя край реката се зададоха една след друга сред облаци прах седем-осем дружини ромейска пехота и още две дружини конница в пълно въоръжение.

Стече се насам две мерии войска и загради пленнишкия стан с плътна жива ограда. Повечето от пленниците седяха по земята на по-големи или по-малки дружинки и гледаха ромеите с подозрително любопитство или с презрение, или с досада, или пък с безразличие; други наскачаха и се приближиха към редиците им, опитваха се да влязат в разговор с тях — от празно любопитство или от несдържано желание да научат нещо за своята по-нататъшна участ, а трети безсрамно се подмилкваха и просеха от враговете си храна. Станаха и сбивания. Мнозина от българите се нахвърлиха върху просяците, обидени от тяхното унижение, изтласкваха ги навътре в стана, но някои от тях, така угодливи пред ромеите, извръщаха се да се бият със своите с неподозирана ярост. Понесе се сред хилядите пленници, засили се, зашумя и някаква смътна тревога, чуваха се гласове, неспокойни, плахи, дори пълни с прокоба:

— Ще ни водят другаде някъде…

— В техни ръце сме… Тая сутрин ето и хляб не ни дават…

— Ще ни избият…