Димитър Талев - Погибел

— Кой е тоя храбър мъж?

Чуха се гласове от няколко страни:

— Дук Теофилакт Вотаниат… Солунският дук…

Князът приподигна едва-едва рамена — всеки със съдбата си.

Тук спасиха живота си едва неколцина от ромеите, които побягнаха незабелязано и се върнаха при своите; яви се един от тях и пред василевса, да му разкаже какво се бе случило с Вотаниата. А княз Гаврил-Радомир още същия ден се прибра в Струмица. Василий Втори удари тоя град веднага след като разби българската войска, но не можа да го вземе и се отстрани от стените му. Сега Василий кроеше да покори докрай България, но повече с хитрост и търпение, отколкото с оръжие и ненужни жертви. Той бе изпратил Вотаниата да разчисти пътя към Солун, където мислеше да се оттегли временно, и бе останал да го чака недалеко от Струмица.

Вторият Василий тъкмо бе седнал да обядва, когато получи вест за поражението и смъртта на Вотаниата. Той седеше сам пред скромна трапеза в шатъра си. Людете му не искаха да пуснат при него дотичалия вестител, преди да довърши василевсът обеда си, но Василий дочу отчаяния му глас и повели да го въведат. Спасилият се Вотаниатов войник се хвърли на колена още при входа на шатъра, падна и на ръце, дигнал към василевса покорно, отчаяно лице и очи, пълни с ужас; той беше десетник, но без оръжие, само ножницата на меча му висеше празна на войнишкия му ремък. Покрит беше с прах, долната му връзка на единия му наколенник беше скъсана. Василевсът бутна купата със студена зеленчукова супа, която едва що бяха сложили пред него, лицето му леко побледня.

— Говори.

Вестителят притисна ръка на гърдите си, наведе се още по-ниско, та сплъстената му коса досягаше прашната постилка там.

— Василевс… поражение… — проплака той. Беше много уморен и уплашен, но сега още повече се боеше от гнева на своя цар. И продължи с разтреперан глас: — Българите ни затвориха в една страшна теснина… като в казан… Нахвърлиха се от всички страни. Влязоха между нас. Бият, налитат като диви зверове. Водеше ги сам царският син, казаха там, които го познаха от нашите, и аз го видях с очите си. Той уби солунския дук… Червата му извади с копие. От нас останаха живи едва неколцина.

Мургавото опърлено лице на Василий Втори побледня още повече, стана дори сиво като вече гъсто прошарената му коса и само очите му под дебелите вежди горяха с остър блясък. Той скочи и посегна с разтреперана ръка към разголената си шия. Задушаваше се от гняв и скръб, но изеднаж се съвзе — да не показва вълнението си пред злокобния вестител и пред застаналите край входа приближени. Махна рязко с ръка. Застаналите при входа побързаха да излязат, побърза след тях и уплашеният вестител.

Василий остана сам в шатъра си. Той погледна с отвращение трапезата пред него, а малко преди това бе седнал там с охота и жажда — да се насити, но и да се разхлади в тоя непоносимо горещ августовски ден. Наслагани бяха на ниската маса сребърни блюда, изкусно изплетени кошничкш, пълни с изстудени уханни плодове, каквито раждаше в голямо изобилие тая земя; бистра вода проблясваше влажно в една широка стъклена кана и се виждаше през прозрачното синкаво стъкло как плаваха в нея късчета лед. Василевсът обичаше да пие вода направо от каната, като я дигаше с две ръце; тая привичка му бе останала още от детските години, когато вещи възпитатели го учеха в бащиния му дворец как да се държи на трапезата, той пък вироглаво се противеше. Василевсът изпиваше по една чаша вино на обед и на вечеря, но едва след второто ядене. Тая своя привичка не нарушаваше дори и когато посрещаше свои гости в Константинопол. Той беше въздържан човек, а сега се извърна с отвращение от сложената пред него трапеза. Попридръпна широките поли на дрехата си и тръгна да се разхожда от ъгъл до ъгъл в шатъра с припряност, несвойствена за неговата възраст, за неговия нрав. Гневът и скръбта му се разгаряха с голяма сила.

Солунският дук Теофилакт Вотаниат беше негов предпочитан военачалник. Неотдавна Вотаниат бе разбил с изпратената му помощ Самуиловия войвода Несторица при Солун в същото време, когато василевсът стоеше все още пред българската преградна стена в Клидионската теснина. Това беше съкрушителен удар на ромеите и първата несполука на българите в тая голяма битка. Българите сега бяха си отмъстили. Но гибелта на Вотаниата и на отреда му смути много повече Василия — той не смееше сега да мине с войската си през теснините и долищата между Беласица и Плавуш планина, за да се оттегли към Солун, както бе решил след напразния му опит да превземе Струмица. Гаврил-Радомир можеше да причака и него из тия диви теснини…