Димитър Талев - Погибел

Той се дръпна от предната редица, струпаха се там царските багаини, Давид Мокри, войници, които бяха забелязали какво стана с царя, струпаха се като жива преграда, за да запазят своя цар. Някой доведе царския кон — държал го бе наблизу през време на боя. Радомир сложи царя на седлото — жив ли беше още той и колко леко беше тялото му, макар и в желязното воинско облекло! После царският син и сам скочи на седлото, прихвана царя с лявата си ръка ведно с юздата, която му подаде някой, притисна го към гърдите си, а в дясната размаха окървавения си меч. Кой би се изпречил на пътя му! Той се огледа за миг накъде да полети и видя, че българската войска бе притисната едва ли не от всички страни, свободен беше донякъде само гърбът й откъм гората. И ето сега той самият напущаше боя с тялото на царя в ръцете си… От гърдите му се изтръгна вик:

— Отстъпвай към гората! Към гората!

Той подкара коня си и не виждаше дали ще прегази някого, дали ще мине по живи тела. Войниците и сами се отдръпваха, блъскаха се да му сторят път, чуха се гласове и се долавяше уплахата в тях въпреки шума и тътена на битката:

— Царят! Царя убиха!…

Нататък княз Радомир не срещна ромеи и бързо навлезе в гората. Той не се досещаше да прибере в ножницата излишното сега оръжие, а бе го обладала някаква почуда, че тялото на царя лежеше така немощно и леко в прегръдките му. Ами и той, неговият син, вече и сам баща, се боеше от гласа му, от голямата му сила! А сега… ето…

Князът прибра меча в ножницата и обърна коня право към Струмица.

Не продължи още много и битката. Като че ли всички бяха чули царския син и се надигнаха гласове от много страни:

— Отстъпвай към гората! Отстъпвай към гората!… Разчу се сред войската и друг тревожен глас:

— Царя убили!…

Българските войници стояха по местата си и се биеха и мряха там сякаш по силата на някакво заклинание, което мигом се наруши от тия две думи: „Царя убили.“ Голяма част от българската войска изеднаж започна да отстъпва към гората — войводи и всякакви челници и най-прости войници. Мнозина бяха обградени, бяха в ръцете на ромеите и се държаха, докато държаха оръжието си; те всички загинаха там или бяха откарани в плен. Които пък можаха да се отскубват, обръщаха гръб и бягаха в гората, а оттам — към Струмица.

Още докато беше в гората, княз Радомир дочу как царят тихо изохка в прегръдките му. Князът се приведе към него, поспря коня:

— Татко…

Самуил отвори очи, промълви с отпаднал глас:

— Къде съм… Какво стана…

— Аз съм, татко. Радомир. Удариха те. Бързам към Струмица.

— Какво стана… Сражението…

— Още се бият.

— Но ние… Защо тъй… Мене само главата ме боли…

— Да сваля шлема — посегна Радомир под брадата му да откопчае ремъка на тежкия боен шлем.

— Не, не… — помръдна Самуил да попречи и пак клюмна, загуби съзнание.

Князът не смееше да излезе от гората — ромеите бяха близу. Едва когато наближи Струмица, излезе на пътя. Тук, далеч от полесражението, беше тихо и сякаш всичко живо се бе заслушало в далечния бой. И пусто беше наоколо, князът забеляза само няколко малки дружинки конници, които също яздеха накъм града. Виждаха се те ясно — бяха остатъци от разбитата българска конница; чернееше се още по-голяма дружина и нататък, вече близу до източната врата на Струмица. Князът се изкачи по стръмнината към града. Крепостните стени и кули се издигаха още по-високо върху рида, дето беше разположен Струмица. Отсамната врата беше разтворена и там бяха се струпали от двете страни на пътя към триста конници. Щом съгледаха царския син, те се опитаха да се подредят. Князът мина мълчаливо между тях и влезе в града. Зад него се чу бърз говор:

— Царят! Това беше царят! Убили са го…

Радомир предаде баща си в ръцете на Радой, когото царят тоя път бе оставил в града. Още докато събличаше слугата воинските му доспехи, Самуил пак дойде на себе си:

— Какво става там, сине?

— Бият се — отговори Радомир бързо и продължи: — Аз ще се върна там.

— Побързай. Тук няма какво да гледаш. Удариха ме, а… стар съм вече. Но… ще се съвзема. Скоро ще се съвзема и аз. Върви, върви, синко…

— Нищо — мърмореше сърдито Радой, но и със скрита радост. — Нищо ти няма. Само шлемът те е натиснал малко. Ето тук… малко кръвчица. Ще те умия със студена вода и ще ти олекне…

— Нищо, нищо. Само главата ме боли малко. Върви, сине. Побързай.

Радомир излезе, яхна коня си пак, но нямаше къде да бърза. Знаеше, че битката е загубена. Нели и той самият бе заповядал отстъпление. Ще се затворят всички в Струмица; яка твърдина е тоя град на високия рид. А царят, царят! Ако Струмица падне, макар и по-късно… Князът се спусна по тесните, криви и стръмни улички накъм източната порта. От стена до стена, от врата до врата бързаха, събираха се на купчини разтревожени люде, плачеха деца. Те всички се заглеждаха в княза с изплашени очи и млъкваха, докато отмине, после пак избухваха още по-силно разбърканите им гласове.