Димитър Талев - Погибел

Тая бъркотия не продължи много — бързо препускаха нагоре-надолу подплашените коне в малката долина. Низ мочурищата край Струмешница останаха много ромейски коне и продължаваха да се дърпат и тръшкат, докато успяваха най-сетне да се измъкват по един или два, мокри до седлата си, оцапани с рядка кал и блатно зеленило. И сякаш нищо не беше се случило, екнаха отново тръби, задумкаха тимпани и отгоре, от пътя заслиза ромейската пехота, бавно, в гъсти редици, с хоругви, развети на утринния ветрец. Беше вече съвсем светло — отдавна бе прегоряла утринната руменина на изток, наближаваше да изгрее и слънцето. Ромеите слязоха долу, редиците им се разпокъсваха и извиваха, където беше нужно, за да се промъкнат между мочурищата, прегазиха и реката, сетне отново се подредиха в редици една след друга. Те се заизкачваха вече по широкото нанагорнище, където бяха българите, стъпка по стъпка, пет и шест редици една след друга, и тръбите, тимпаните им свиреха и думкаха сякаш за тяхно увеселение и лек път нагоре. Краищата им вляво и вдясно започнаха да се завиват като ръце, които посягаха да обхванат българския полк. Първи бяха и у тях две редици стрелци и метачи на сулици, а веднага след тях вървяха три или четири редици с мечове и дълги копия, притиснали към гърдите си широки, шарени щитове.

Самуил стоеше на същото място, на няколко разтега пред войниците си, побързаха към него сега двамата му синове, неколцина от войводите, протокелиотите му, сякаш да го запазят от приближаващия се враг. А той замаха с ръка към конницата, която се бе събрала вдясно, на старото си място. Както бе наредено преди това още, размърдаха се, разбутаха се стотиците коне и току се втурнаха срещу ромеите, все по-бързо и по-бързо. Ала не бяха много те, макар и с конете си, много и много повече бяха ромеите. Българската конница мина като вихър през тях, но отмина; поразколебаха се тук и там редиците им, разпокъсаха се на много места, ала бързо, се сляха отново, подредиха се една след друга. И продължиха да се изкачват; зад тях бяха се натъркаляли по тревата изпосечени от българската конница войници, но никой от другарите им не се обърна да ги погледне. Разбъркала редиците си, българската конница се бе понесла накъм блатата, та зави против волята си нагоре към тях, а там я пресрещна ромейската конница.

Ромеите се затичаха с всичката си сила по пътя надолу и българите, които едва-що се бяха отстранили от мочурищата, се озоваха между две опасности. Опитаха се да се опрат на ромейските конници, да минат през тях и да се отдалечат от тресавищата, които бяха много по-опасни. Ромеите пък искаха да ги прегазят, налитаха по три техни коня на един български, а в същото време гледаха да ги върнат назад, да ги натикат в мочурите. Българите се бореха за живота си, а несгодно беше за тях и това, че идеха отдолу нагоре. Дори и конете им усещаха голямата опасност, та опъваха нозе и шии, хвърляха се ту на една, ту на друга страна, хапеха с жълтите си зъби, ритаха, врещяха пронизително от страх и ярост. Много български коне тичаха вече без ездачи, отскачаха високо от двете страни на седлото празните железни стремена. Когато останалите още на конете си български ездачи успяха да се поотдалечат от блатата и да се изкачат накъм пътя, вече въртяха оръжие само за да се защитяват и гледаха всякак да се отдалечат от полесражението. И някои успяваха. От българските конници едва останаха триста или четиристотин, души, които препускаха на разни страни наоколо и вече никой не можеше да ги събере, да ги подреди отново за бой.

В същото време византийската пехота настъпваше в най-добър боен ред, без да бърза, може би поради нанагорнището. Знамената, тръбите и тимпаните, позлатата на шлемовете и броните на заповедниците, горделивото поклащане на големите челници, които яздеха едри коне на също позлатени седла, бавните, отмерени стъпки на хилядите войници, високо дигнатите дълги копия на дружините-копиеносци, гъсто едно до друго — всичко това изглеждаше тържествено и страшно. Страшно беше и голямото множество на ромеите, а колкото повече се приближаваха, българските редици сякаш ставаха все по-малки. Ала друга някаква сила напираше тъкмо от българските редици. Те стояха по местата си, както се бяха подредили за бой, и чакаха. Всеки войник гледаше пред себе си. Гледаше неприятеля, който се приближаваше стъпка след стъпка. Трябва да го дочакаш; обърнеш ли му гръб, той ще ти отсече главата, с копието си ще те прониже. Виж колко копия са надигнали, идат насам като гора. Къде ще бягаш сега! И царят е тук, къде ще го оставиш, та да бягаш? Каза се — тук ще стоят всички. Ще спираш и ще се браниш; ще пазиш и царя. Ако обърнеш гръб, няма спиране. Ще хванат те и царя; той слезе от коня и застана с войниците; застанаха и войводите и всички челници; няма вече войводи и челници, няма войници, всички са заедно. Нели пише в църковните книги: в гроба не се познава кой е цар и кой е прост войник. Ето такъв час е дошъл. Няма къде да бягаш, а с меча може да минеш през неприятеля. И всеки войник стискаше оръжието си, може би с еднакви мисли. Ами всички бяха в една и съща беда; като в един и същ гроб и цар, и прост войник. Така бяха вървели всички заедно, били се бяха, гладували бяха и жадували, мрели бяха и страдали, градове бяха взимали, плячка бяха задигали, ругали бяха и песни бяха пели… И царят с тях навсякъде, и сега също — къде ще ходиш ти, щом той е тук и стои срещу ромеите!…