Димитър Талев - Погибел

— Ти ще ги водиш тия! Заведи ги на вашия цар, кучето Самуил!

Всички ослепени неволници бяха изтласкани към другия край на долището. Те се клатушкаха нататък с плахи стъпки, с протегнати ръце, въртяха глави, сякаш да махнат отпред очите си черната тъмнина, блъскаха се един в друг, притискаха се, а ромеите викаха по тях:

— Махайте се оттук! Вървете при своя цар, и вие крастави кучета като него!…

Отчаяните болезнени викове и стонове на ослепените заглъхнаха отвъд дълбокото долище. Тогава откъм горния му край навлязоха други пленени българи и ромейски войници. Поведоха и тия неволници един след друг край огньовете. Чу се надалеко гласът на катепан Куцукус:

— По-бързо! По-живо! Те са хиляди, хиляди!

Разнесоха се нови писъци и вопли. Миризмата на изгоряло човешко месо се сгъсти край огньовете. Един от българите — едър млад момък, едва що бяха го изправили пред огъня — разблъска с голяма сила войниците и мъчителите, които се бяха налепили по него, отскубна се от ръцете им, но губителят, който бе посегнал да изгори с меч очите му, подскочи и разцепи главата му с нагорещеното острие…

Край огньовете минаваха тълпа след тълпа пленници и войници. Час по час мъчителите хвърляха в загасващите пламъци наръчи дърва или изтегляха нови купища жар; към небето се издигаха нови стълпове чад, миризмата на изгоряла човешка плът ставаше все по-гъста и по-тежка. Кацукус, главатарят на палачите, минаваше от огън до огън и викаше по людете си, подканяше ги да работят по-бързо, по-сръчно. Когато някой от българите се противеше повече или дори се изтръгваше от ръцете на мъчителите, войниците го съсичаха, надупчваха го с копията си; встрани, по-далеко от дългата редица на огньовете, бяха захвърлени телата на мнозина избити българи. Върволицата на ослепените излизаше от зловещото долище и се клатушкаше, пъплеше накъм Струмица. Водачите, по един едноок на сто души, водеха слепите към затворената българска крепост и жалките стонове на всички тия несретници се разнасяха надалеко. А Василий императорът продължаваше да стои със своите приближени на височината отсреща. Над главите на ромейските велможи бяха опънати сенници, до нозете на василевса беше сложен и стол, но той не го и поглеждаше дотолкова беше погълнато вниманието му от злокобната работа на палачите по песъчливото дъно на пресъхналата река…

Девет дълги пламтящи августовски дни продължи ослепяването на българските пленници. Върволицата на ослепените стигаше до стените на Струмица. Василий идваше по няколко пъти на ден и стоеше дълго на височината, да следи отблизу работата на мъчителите. На десетия ден в пленнишкия стан бяха останали само няколкостотин българи. Те знаеха къде водеха ромеите техните другари и бяха успявали досега да се спасяват, но дойде и техният ред. Когато ромейските войници насочиха копията си, за да поведат и тях към мъчилището, те се нахвърлиха с голи ръце върху войниците. Битката беше къса. Тия няколкостотин българи бяха избити до един. Съобщиха на василевса за техния край, а той презрително приподигна рамена и попита:

— Колко са ослепените?

Катепанът, главатар на палачите, ниско се поклони:

— Четиринадесет хиляди, твое свето царство.

Пред Василия се изстъпи най-старият от велможите му, сввастократорът Йоан Петрон, поклони се той още по-ниско, после дигна високо ръце, сякаш за благодарност към бога, и гласът му потрепера от лъстива угодливост:

— О, велики василевс, вековете ще те запомнят като унищожител на варварите!

По-късно Василия Втори нарекоха „вулгарохтонос“, което ще рече българоубиец.

Самуил престоя една неделя в Прилеп, във вътрешната крепост на тоя град. Край него беше само Радой. Крепостта беше празна — пазеха я само двайсетина стари войници и един още по-стар стотник, който гледаше добре службата си, но не смееше да се явява пред ранения цар дори и вечер, след затварянето на крепостните врати, както беше според реда във войската. Стотникът се явяваше пред Радоя в ходника пред царските стаи с едни и същи думи:

— Вратите са затворени. Нощната стража е по местата си.

Царският слуга посрещаше стотника със запален светилник в ръка и отговаряше с надебелял глас:

— Добре. Ще предам на царя. Върви си.

Вътрешната крепост се издигаше по високите, стръмни скали над Прилеп. Тихо беше сега тук, между дебелите каменни стени високо горе по скалите. Ден и нощ се чуваше воят на ветровете, ту по-силен, ту по-слаб като въздишка, а рано сутрин и на залез проечаваше рог с равен, тъжен звук, сетне започваха подвикванията на нощните стражи и така през цялата нощ. Сутринта на осмия ден, преди още да изгрее слънцето, царят излезе на източната площадка на тукашното си жилище, гологлав, наметнат с лек сив плащ. Никой не го придружаваше. Отсреща, по широката външна стена, оттатък външния двор на крепостта, сънлив страж се разхождаше с бавни стъпки. Щом съгледа царя, той бодро вдигна копието си за поздрав, но Самуил не го и забеляза. Над Златовръх и протегналата снага на Верула чак до Козяк се ширеше румено сияние, което се преливаше в чиста, зеленикава светлина, високо по небето. Там, в подножията на Козяк, бе минал царят преди осем дни заедно със сина си Радомир, нататък и сега бяха обърнати дълбоко хлътналите му очи, нататък, отвъд Вардар, към Беласица. Какво ставаше сега там?