Ноел Анри - Защото ме обичаш…

Скоро ще стане месец, откакто баронът е в Кристалина. Двете му първи посещения траеха по един ден. Това — последното — продължава. Този път той има сигурно по-дълга отпуска. Докторът отдавна си е заминал. Не се знае дали е във ваканция, или работата му в Кристалина е привършена. Баронесата изглежда оздравяла.

Баронът излиза рядко. В селото го виждат малко. Той не влиза никога в кръчмата. Това не е място за него, мислят планинците. Той е много учтив, особено с жените. Притежава един начин за поздравяване както с младите, така със старите, грозните и красивите, както и да им говори при случай с властен и привлекателен израз. Обноските са му едновременно въздържани и очарователни, привличат жените и те са луди по него. При приближаването му се изчервяват. Възхищават се от начина, по който е облечен. Харесват бялата му дреха с къси ръкави и много джобове, пристегната в кръста и синия пуловер, който подчертава цвета на очите му; с него носи син шал в същия цвят, но в друг оттенък.

Не една, дори най-сериозните мечтаят да бъдат обичани от него. Би ли могло да му се откаже, ако поиска нещо? Той бе отблъснал някои предложения толкова умело, че не можеха да му се сърдят, а още повече се влюбваха в него. Верен е на младата баронеса, на това дете, което, не се знае по каква причина, го кара жестоко да страда, и то сякаш преднамерено. Чувствата на жените от селото към Фредерика фон Вайзефорт се изменяха малко по малко. Те я ревнуваха, критикуваха, ненавиждаха я и не прикриваха презрението си.

Една вечер, на първи септември, баронесата свири. Музиката се носи от широко отворените прозорци на вилата, музика с божествена плавност, пълна с блаженство.

Един турист с раница на гърба, планинска тояга, въже и куки слиза по пътеката, идвайки от прохода „Пролет“, който свързва пътя за долината на Лайне, малко по-горе от вилата „Орел“. Прашен е. Денят е бил мъчителен. Той е млад човек, слаб, висок, атлет. Хубав е.

Стигнал до „Орел“, той дочува музиката, забавя стъпките си, спира се, поразен от изненада. Не вярва на ушите си. Слуша с крайно напрегнато внимание. Лицето му малко по малко просветва от жестока радост.

— Това е госпожа Вайзефорт — казва един ясен глас на дете до него.

При това име туристът се обръща като ухапан от змия. Той вижда едно момиченце с руси плитки, което му се усмихва широко с трапчинките си, с цялата небесносиня светлина на очите си. То е очаровано от вниманието, което чужденецът придава на музиката на скъпата му господарка.

На свой ред той не може да се въздържи да не се усмихне.

— Кое име каза? — пита той.

— Госпожа Вайзефорт!… Тя свири добре, нали?

— Тя свири много добре — казва туристът много сериозно.

Момиченцето почва да се смее от възторг.

— Това, което тя свири, кара човека да работи без умора.

При тези думи лицето на младия човек се свива като от мъчителен спомен.

— И вижте, господине, какво ми даде нейният мъж, господин Вайзефорт.

Тя вади от корсажа си малкия кожен портфейл, гравиран с емблемата на рода Вайзефорт. Като вижда това, туристът потреперва отново.

— Много е хубав — казва той. — Би ли ми го дала за малко да го разгледам по-отблизо?

— Ето — казва момиченцето. — Нали е много хубав?

— Много хубав — казва младежът, като й връща предмета, който е разгледал със странна усмивка. — Значи баронът е във вилата?

— О, да!

— Отдавна ли?

— Ще стане вече месец този път. Още не си е заминал — отговаря тя поверително. — Той остава… Сбогом, господине!

Тя се покланя на господина и слиза към селото, подскачайки на един крак.

Щом се загубва, младият човек се подслонява с предпазливи движения в съседната горичка и се скрива зад изсечените дървета.

Той поставя раницата си на земята, отваря я, изважда от нея един военен бинокъл, поставя го пред очите си, нагласява го и дълго наблюдава вилата и околностите й.

Търпението му най-сетне е възнаградено. След три четвърти час два силуета, облечени в бяло, придружени от две прекрасни немски кучета, излизат на терасата. Единият изящен, другият — висок, строен, внушителен, поради силата и благородството, които се излъчват от него.

Той ги познава. Не сънува, това действително са те. Бинокълът трепери в ръцете му. Необходимо му е голямо усилие на волята, за да се овладее. Младата жена върви с наведена напред глава, хванала зад гърба си с лявата ръка лакътя на дясната жест, който младият човек би разпознал между хиляди. Страшна омраза се разгаря в очите му. Баронът пуши мълчаливо, лицето му изразява неизмерима тъга. О, той няма щастлив вид! Устните на младия човек се разтварят в усмивка, в която бляска жестоко задоволство. Наблюдава барона и баронесата до момента, в който влизат отново във вилата, поставя бинокъла в раницата, която после слага на гръб, и продължава пътя си с бързи крачки. Младият човек отбягва селото, поема по една напречна пътека и изчезва.