Ноел Анри - Защото ме обичаш…

Слънцето залязва на хоризонта. Баронът се връща. Той сам пренася младата жена във вътрешността на вилата. С глава на рамото му, тя се отпуска в прегръдките му като лек шарф.

Поведението на барона и баронесата възбуждат любопитството на селото до най-висока степен. Езиците не млъкват. Впрочем, какво има между тях? Защо тя не го обича? В какво може да упрекне мъжа си младата жена? Той я обича! Това е Ясно! Защо е това равнодушие от нейна страна? Може би е луда?

Тази идея се разпространява, вдълбочава се в мозъците им, тъй като изглежда най-добра за обяснение на положението. Тя задоволява нуждата от необикновеното, която се крие в сърцето на всички хора. Да, младата баронеса е луда, това е сигурно. Всеки оплаква барона. Той е направил голямо впечатление на всички. Безразличието на жена му, неговата болка, която те подозират, въпреки че се владее отлично, му спечелват всички симпатии.

Бързо забравят, че той е генерал от немската армия…

На следващия ден Вайзефорт наема едно момиченце, което е срещнал по време на утринната си разходка, за да прислужва на жена му.

Трауте Деравен няма десет години. Тя има две руси плитки от всяка страна на лицето си и небесносини очи. На розовите й като алпийска иглика страни са вдлъбнати толкова прелестни трапчинки, че при вида им човек изпитва желание да се смее, да ги щипе, да я прегърне и погали. В празнични дни тя пее малки сола в скромната църква на Кристалина с глас, който има свежест на кладенец.

Сираче е — без баща. Госпожа Деравен отглежда седемте си деца с непосилен труд. Тя приема предложението на барона без възражения. Момиченцето заема длъжността си още същия следобед.

Към четири часа я забелязват да завива край ъгъла на вилата, носейки в малките си протегнати ръце поднос за чай с всичко необходимо. Свива чело, стиска устни — толкова е голямо усилието, което прави, за да пристигне благополучно, без да счупи нищо.

Преминала пясъчната пътечка между вилата и ливадата, тя върви по тревата с малки отмерени стъпки.

Ето я баронесата, която почива със затворени очи. Порцеланът и среброто звънтят от треперенето на подноса в ръцете на детето. Баронесата отваря бавно очи и Трауте, изненадана, изпуска подноса пред този поглед. Той пада на тревата с чашата, с хубавите чинийки от фин порцелан, чайника, каничката за мляко, сребърната захарница и малките сладкиши.

Поразено, момиченцето очаква какво ще стане. Но вместо да го упрекне, младата жена започва да плаче, сълзи напълват очите й, появяват се между клепките й, преливат, търкалят се една след друга по бледите й страни, после потичат на бързи струи. Баронесата плаче така, както момиченцето не бе виждало да се плаче. Изглежда, че никога не ще може да се овладее… За миг момиченцето я гледа смаяно, после изведнъж се хвърля на шията на младата жена, прегръща я с малките си ръце, покрива лицето й с целувки и я моли да не плаче повече.

Болната му отправя няколко думи. На два пъти по устните й се появява бегла усмивка.

Малко встрани от прозореца на библиотеката, баронът неподвижен присъствува на сцената. Той не е могъл да чуе нищо, но нито една подробност, дори и най-малката, не му е отбягнала, а най-вече двете усмивки, които се бяха мярнали по лицето на жена му. Те бяха две, преброи ги добре. Към свечеряване, както и миналата вечер, той отива да я отнесе в къщи.

Когато Трауте тръгва да си отива, той е в градината. Говори й дълго. Момиченцето се усмихва, вдига към него пълни с възхищение очи и чурулика без никакво стеснение. Той гали с ръка русите й коси; очите му блестят от нежност. Подава й едно пакетче, което е извадил от джоба си, когато момиченцето си отива, лицето му е покрито с тъга. Влиза в библиотеката, където го виждат да разговаря с доктора…

На другия ден към разсъмване сивата кола го отвежда. Тя пресича селото и влиза в равнината. Кучетата не го придружават. Той ги е оставил във вилата. Те завладяват градината, умни пазачи, чиято бдителност нищо не може да приспи и измами.

Всички в селото знаят, че пакетът, даден от барона на Трауте, съдържа един портфейл от мека кожа, от двете страни на който е гравиран овал, изпълнен с малки рисунки и обграден от два хищника: лъв и леопард. Сигурни са, че в портфейла е имало много пари, макар че госпожа Деравен беше останала непроницаема по този въпрос. Тя мислеше, че наемателите на вилата са малко налудничави. Вместо да накажат детето за несръчността му, те му правят подарък. За да спаси престижа на възпитанието, тя удря на малката една плесница.