Ноел Анри - Защото ме обичаш…

Докторът заявява, че иска да се възползува от присъствието на госпожица Илзен, за да усъвършенствува френския си език, особено произношението. Баронът заявява, че постоянното желание да се учи е една от характерните черти на германската раса, една от характерните черти, които създават превъзходството й, според думите на самите немци; но тя ги кара да потъпкват без угризение свободата и непринудеността на другите и това е една безочливост, която ги прави смешни и досадни.

Себастиян хвърля недоволен поглед към барона. Докторът се смее. А! Господин баронът обича да се шегува. Една от особеностите на германската раса не е ли по-скоро уважението, което тя храни към жените; в една епоха, в която навсякъде другаде ги считат за робини, играчки или животни за продължение на рода? При тези думи баронът заглежда доктора втренчено. Личи си, че той иска да говори, но млъква, като се задоволява само да повдигне неуловимо рамене.

Свещите в свещниците от масивно сребро блестят с пълен пламък върху двата края на масата, а когато полъхът на вятъра ги кара да затрепкат, безпокойни сенки пробягват по стените и лицата на присъствуващите. Това, заедно с горящите дърва в грамадната камина, е единственото осветление на обширното помещение.

Стълбището се губи в нощта. Таванът и ъглите на залата са обгърнати в мрак.

Подът е покрит с кожа. По извънредно простите стени има тапети от избеляла коприна в прекрасни цветове, червени, зелени, златисти, лилави; в потъмнели рамки портрети на лица, които под желязната броня са облечени в брокат и дантели. Елегантността, красотата, изтънчеността на тази украса изпъкват още повече сред монашеската простота на стените и стълбището, а така също и заради грамадните размери на стаята.

Волф Грюн е потънал в мислите си. Себастиян излъчва безкрайно отегчение, повдига от време на време рамене, стрелвайки доктора с бърз, небрежен поглед. Очите му шарят навред, наблюдават всичко. Те са студени и неприятни.

В сравнение с барона докторът, Себастиян и Волф имат вид на подчинени. Той ги надминава с вродено превъзходство. Мълчалив е. От време на време поднася до устните си чашата с чай и гали кучетата, застанали от двете страни на креслото му; фафнер — от лявата страна, фазолт — от дясната. Невероятно големият диамант, който носи на малкия пръст на лявата си ръка, хвърля ослепителни блясъци. Кучетата скимтят от удоволствие и Фредерика е обзета от крайно смущение; сърцето й бие, тя би искала да избяга.

Докторът показва изумителна начетеност. Познанията са в мозъка му, като картончетата в някоя картотека.

Той говори сега за Шилер, „най-големия немски поет“, и надуто декламира стиховете, в които поетът отдава почит на жените, които „кичат с рози тръните на земния живот“.

— Мога ли да ви попитам, господин доктор, дали и вие също почитате дамите? — запита внезапно баронът.

Волф и Себастиян трепват. Прекъснат в красноречието си, докторът поглежда барона с отворена уста.

Съвзел се от изненадата, той уверява, че ги обожава, почита, че издига олтар в сърцето си.

— Как сте били възнаградени за вашата преданост? — подхваща баронът.

Докторът му отправя поглед с упреци. Той въздъхва и допива халбата си, но без да отговори. Лека усмивка, първата усмивка се появява на устните на Себастиян. Фредерика, която я улавя, чувствува, че ненавижда секретаря. Волф наблюдава разсеяно сцената.

— Нашият прекрасен доктор — казва баронът, навеждайки високата си снага към Фредерика, — нашият прекрасен доктор е чист германец и както казва той, изповядва пред вас убежденията си. Всъщност той говори символично. Ако се осмелявах, бих предал думите му на ясен език. Неограничените и удивителни познания, които той изтъква, са може би тънък и отвлечен начин, който и той не осъзнава, да ви каже, че можете да се осланяте на него, че е на услугите ви и ако не е ваш роб, то поне е ваш предан слуга.

Докторът е очарован. Господин баронът има право. Удивително е изразил мислите и чувствата му. Той се надява, че госпожица Илзен и за момент не се съмнява в това.

— Съвсем не — отговаря Фредерика с ясен глас, поглеждайки барона с мрачен поглед, който той посреща невъзмутимо. Същата лека усмивка се появява на устните на Себастиян. Тя мрази младия човек.

Гиздавата прислужничка, която беше помогнала на Краген да свари чая, се появи изведнъж в стаята, сякаш излезе изпод земята.

Баронът става и всички стават заедно с него. Той се оттегля. Сузана, която е тук — и той посочва младата прислужница, която се покланя, — ще заведе госпожица Илзен в жилището й, ще я запознае с реда в къщата… Яденето й ще се сервира там в часовете, които тя пожелае. Госпожицата трябва сама да даде нарежданията си. Всичко в замъка е на нейно разположение. Гостите на замъка се хранят в апартаментите си, тъй като имат най-различни занимания и мъчно могат да се съберат в един определен час. Тя ще намери в жилището си пиано, което баронът е накарал да поставят. Той сам е избирал инструмента. Според него пианото има хубав тон и счита, че то ще й хареса. Ако тя не е доволна, лесно ще бъде да се замени с друго.