Ноел Анри - Защото ме обичаш…

Баронът се приближава към Фредерика и й се покланя. Той е висок, с тесни бедра, с широки и силни рамене. Величествен. Облечен е с изрядна небрежност. Върху синия му пуловер се развява яката на копринена риза. Лицето му е сурово, красиво. Силното му желание за живот е оставило следи по него и го е изтънчило. По лицето му се чете необикновена и неукротима енергия и воля. Той има грамадно чело, нос с високи ноздри на властолюбец, две големи бразди по дължината на страните и голяма, извита, подвижна уста, едновременно сурова, чувствена и чувствителна.

Той гледа Фредерика с изпитателен поглед, който изглежда не пропуска нищо от това, което тя чувствува. Баронът я поздравява с добре дошла и й благодари за идването. Осведомява се за пътуването й. Надява се, че не е било много отегчително. Казва й, че е щастлив да поправи донякъде една несправедливост. Публика от сноби, а и журито на конкурса се е показало и този път глухо към звуците на истинската музика. Не може ли да се иска от него да слуша чрез сърцето и душата?

Той казва всичко това на изискан френски език, в който се долавят чуждестранни интонации, с пленителен и повелителен блясък в погледа, с лека гордост и надменност, с изискани обноски и едва доловима усмивка на устните.

Фредерика го слуша като насън и му отговаря с едносричие. Гърлото й е стиснато. Ще заплаче. За нищо на света не иска да заплаче пред него. Със свръхчовешко усилие тя се овладяват Но усилието не убягва от барона. Може ли нещо да остане скрито от него? Той я разглежда с учтиво любопитство, чакайки какво ще стане, и поздравява с леко кимане на главата победата, която тя нанася над себе си.

Представя й кучетата си.

Те се наричат Фафнер и Фазолт, като драконите на нибелунгите. Госпожица Илзен знае сигурно?… Не?… Никога ли не е видяла, нито чула „Пръстенът на «Нибелунгите»“? Но — отговаря тя, чела е много за тях и е преглеждала партитурите. — А! — казва наново баронът със същия вид на учтиво любопитство и пак се връща към кучетата си. Те са най-добрите телохранители. По даден знак на господаря им са способни да хванат за гушата и най-силния човек, да го удушат, дори да го разкъсат.

Фредерика потръпва. Като забелязва това, баронът я уверява, че няма от какво да се страхува.

— фафнер. Фазолт! — заповядва той на кучетата. — Не докосвайте младата дама, пазете я като мене.

В същото време той слага покровителствено ръка върху рамото на Фредерика. Тя се отдръпва инстинктивно. Но прегръдката на барона се затяга непреодолимо и прави безполезен всеки опит да се освободи.

— Дайте им ръката си — заповядва той, — нека ви опознаят.

Фредерика се подчинява. Фафнер и Фазолт се приближават, подушват леко полата й, обувките й, поискват да лизнат ръката й и сякаш опознали това, което са искали да знаят, се обръщат и застават от двете страни на барона.

Той отпуска ръката си.

— Не ще забравят — казва баронът. — Ще ви познаят и след години, ако трябва. Заповядах им никога да не ви докосват, нищо лошо да не ви причиняват, да ви покровителствуват, сякаш се касае за самия мен. Те ще слушат, освен ако вие не ме нападнете!

При мисълта, че Фредерика би могла някога да го нападне, по лицето му преминава кротка усмивка.

Той се навежда към животните си. С ръце, чиято дължина, изтънченост и сила поразяват Фредерика, гали Фафнер и Фазолт, които ръмжат от удоволствие. При всяко движение диамантът, който носи на малкия си пръст на лявата ръка, искри с хиляди огньове. Неизразимо смущение завладява Фредерика.

Чакам Фредерика за чай, казва той. — Поканва я да изкачи трите стъпала и да седне на масата. Той сяда от дясната й страна, на същото кресло, на което се бе облегнал, когато тя влезе. Краген донася чая. Една гиздава камериерка му помага. Като влиза, тя поздравява присъствуващите с лек поклон. Носи дантелена престилчица, не по-голяма от носна кърпа, а корделата, забодена в русите й къдри, прилича на пеперуда. Тя е пъргава и сръчна.

Краген обслужва тържествено, сякаш свещенодействува.

Покривката, малките салфетки, порцеланът, среброто, кристалите представляват прекрасно съчетание. Краген поднася на Фредерика чаша чай и сладки. Поднася и на барона.

Появяват се няколко гости на замъка.

Най-напред един рус, млад човек, тънък, висок като атлет, елегантен, със студени сини очи. Той се покланя на Фредерика с крайна коректност. Казва името си:

— Себастиян Винде.

— Моят частен секретар — пояснява баронът и прави знак на младия човек да седне.