О. Хенри - Мигът на победата

Няма да класифицирам подвизите му, но Уили несъмнено се прояви като герой. Той просто прекарваше времето си на колене пред нашия капитан и го молеше да го изпраща на най-безнадеждните и опасни задачи. При всеки бой той първи си омесваше шапката с испанците. Те му посадиха три-четири куршума в различни места на анатомията. Веднъж тръгна с осемчленен отряд и плени цяла рота испанци. Непрекъснато създаваше работа на капитан Флойд, който пишеше препоръки за неговата храброст и ги пращаше до главните квартири; и започна да трупа медали за какво ли не: за героизъм, за стрелба по мишени, за храброст, за тактика, за неозаптимост и за всички по-дребни постижения, които изглеждаха важни в очите на третите заместник-министри на Военното министерство.

Най-после капитан Флойд получи повишение — стана генерал-майор, ще рече, командващ цялото стадо или нещо такова. Той се перчеше на бял кон, целият окичен със злато, кокоши пера и фармасонска шапка и по устав нямаше право да разговаря с нас. А Уили Робинс стана капитан на нашата рота.

И мислиш, че след това вече не е гонил лаврите на славата! Ако питаш мен, точно той сложи край на войната. Под негово ръководство осемнайсет наши момчета — и негови приятели — паднаха убити в битки, които той сам забърка и които според мене бяха напълно излишни. Една нощ подбра дванайсет от нас, та прецапахме една рекичка, широка сто и деветдесет ярда, изкатерихме две-три планини, промъкнахме се през цяла миля пущинак и две каменни кариери, влязохме в някакво село от сламени колиби и пленихме испанския генерал на име Бени Видъс 6 6 Името на испанския генерал Беневидес, изопачена по американски. Б.пр. . Според мене Бени едва ли си заслужаваше този труд, тъй като беше възчерен, без обуща и ръкавели и гореше от нетърпение да се предаде и да се хвърли в обятията на артелчика на врага.

Но тази история даде на Уили мощния тласък, от който той се нуждаеше. Саногъстинският вестник „Нюз“ и вестниците в Галвистън, Сейнт Луис, Ню Йорк и Канзас Сити отпечатаха снимката му и цели колони писания за него. Милият ни Сан Огъстин просто обезумя от радост за своя „доблестен син“. Редакционната статия в „Нюз“ сърцераздирателно молеше правителството да демобилизира войниците от редовната армия и националната гвардия и да остави Уили да довърши войната сам, с голи ръце. Отказът да се изпълни тази молба, гласеше статията, ще се смята за доказателство, че враждебността на Севера спрямо Юга е по-жива отвсякога.

Ако войната не беше свършила скоро, не знам до какви висоти на отличия и славословия щеше да се изкачи Уили. Но тя свърши. Бойните действия бяха прекратени точно три дни след като го произведоха полковник и той получи още три медала с препоръчана поща и уби двама испанци, които пиели лимонада в засада.

След като войната приключи, нашата рота се прибра в Сан Огъстин. Че къде другаде да иде? И какво мислиш? Милото ни градче ни уведоми чрез печата, с каблограма, експресна поща и един негър на име Саул, изпратен със сиво муле до Сан Антон, че ще ни устрои най-голямата дандания с изненади, наслади и рокади, която някога е смущавала покоя на кресливите гарги по пясъчната равнина извън непосредствената околност на града.

Казах „ще ни устрои“, но всичко това беше предназначено за бившия редник, де факто капитан и всъщност полковник Уили Робинс. Градът беше луднал по него. Уведомиха ни, че новоорлеанският карнавал по случай Заговезни ще прилича на следобеден чай, даван от монахини, в сравнение с приема, който се готвеха да ни спретнат.

Така. Винтовките на Сан Огъстин се върнаха у дома според разписанието. Всичко живо се беше събрало пред казармата и крещеше „Рузвелт!“ (викаха им бунтари). Там бяха две духови музики, кметът и ученички в бяло, които хвърляха рози, та подплашиха конете на трамваите, и… е, сигурно си виждал голямо празненство в град, който е на сушата и е лишен от вода.

Възнамеряваха полковник Уили да се качи в каляска, с която лични граждани и някои от старейшините на града да го откарат до арсенала, ама той си държеше на ротата и дефилира с нея по авеню „Сам Хюстън“. Зданията от двете страни бяха покрити със знамена, а аудиториите, пък и въобще всички крещяха „Робинс“ или „Браво, Уили!“, докато марширувахме в редица по четири. В живота си не бях виждал по-декоративен човек от Уили. На гърдите си носеше най-малко седем-осем медала, дипломи и отличия; беше получил слънчев загар с цвета на конско седло и имаше страшно горд вид.