О. Хенри - Мигът на победата

Нашата рота попадна в онази част от кубинския театър, където се случиха най-обърканите и най-невъзпетите перипетии на войната. Всеки ден излизахме и се шматкахме из гъсталаците, е, тук-таме се поступвахме с испанците, ама то, да ти кажа, измъчена работа. За нас войната беше шега, пък и онези не ги беше много еня. Ние гледахме на нея само като на комедиен фарс, в който Винтовките на Сан Огъстин се подвизаваха колкото да поддържат националното знаме. А на пустите сеньорчета им плащаха токова малко, че хич не им пукаше дали ги таксуват като патриоти или като родоотстъпници. От време на време някой падаше убит и всеки път си казвах: още един батисан човешки живот. Веднъж, когато бях в Ню Йорк, отидох до Кони Айланд и там една от онези шейни на колелца, дето летят като бесни, изскочи от скелето и преби един дрипав човечец. Когато испанците убиеха някой от нашите, все се сещах за този случай — това ми се вижда също толкова безсмислено и достойно за съжаление.

О, но аз изключих от разказа си Уили Робинс.

Той само търсеше кръвопролитие, лаври, честолюбие, медали, препоръки и всякакви други форми на бойна слава. От друга страна явно не се плашеше от познатите форми на бойна опасност, например: испанци, снаряди, консервирано месо, барут или роднински връзки. Тръгваше напред със светлата си коса и сини като маниста очи и кльопаше испанци, както ти би изкльопал сандвич със сардела. Битките и пукотевиците никак не го смущаваха. Когато стоеше караул, посрещаше с абсолютен консенсус и комарите, и войнишкия сухар, и пукотевицата, и почерпката. Нито един блондин в историята не може да се сравни поне от малко с него с изключение на Али Баба и руската царица Екатерина.

Помня как веднъж, когато обядвахме, малък кавалерийски отряд испанци изскочи иззад гъстака от захарна тръстика и уби Боб Търнър, старши-сержанта на нашата рота. Както изисква военният правилник, ние последвахме обичайната тактика: строихме се в една редица, поздравихме неприятеля и на коляно заредихме и стреляхме.

Този вид бой не е присъщ на тексасците, но тъй като Винтовките на Сан Огъстин бяха много важна добавка и анекс към редовната армия, те трябваше да се съобразят с бюрократичната система за равнопоставеност на военните.

Между другото, докато извадим нашия „Тактики на Ъптън“, обърнем на петдесет и седма страница, повторим няколко пъти „раз, два, три“ и заредим с халосни патрони нашите пушки „Спрингфийлд“, испанците само се хилеха, свиха и запалиха по цигара и се отдалечиха с презрение.

Аз се изтъпаних направо пред капитан Флойд и му казвам: „Сам, според мене тази война е една непочтена игра. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че Боб Търнър беше един от най-чистите хора, сложил някога крак в конско стреме, но ето че онези, дето дърпат конците във Вашингтон, го орисаха на гибел. Той е политически и всякак другояче мъртъв. Не, това не е честно. Защо те продължават с тази дивотия? Ако искат да духнат под опашката на Испания, защо не им пуснат Винтовките на Сан Огъстин, бойния отряд на Джо Сийли, и една кола помощник-шерифи от Западен Тексас и да ни оставят да ги експулсираме от лицето на земята. Никога не съм смятал, че боят трябва да се води по правилата на лорд Честърфийлд 5 5 Лорд Честърфийлд (1694–1773) — английски държавник и автор на книги по етикеция и добри маниери, за каквито тук се намеква. — Б.пр. . И ще си подам оставката и ще се прибера у дома, ако още някой, когото лично познавам, пострада в тази война. Ако намериш някого за моето място — казвам му, — ще се махна още другата седмица. Не желая да служа в армия, която не ти дава възможност за никаква инициатива. Пет пари не давам за надниците си — казвам. — Нека министърът на финансите ги задържи за себе си.“

„Добре, Бен — казва ми капитанът, — твърденията ти и оценките за военната тактика, правителството, патриотизма, караулната служба и демокрацията са нещо, на което имаш право. Но аз проучих може би по-задълбочено от тебе системата на международния арбитраж и етиката на узаконеното убийство. Е добре, можеш да подадеш оставката си още другата седмица, щом така си намислил. Но ако го сториш — казва Сам, — аз ще заповядам на отряд ефрейтори да те изведе при онази варовикова скала в дола и да те напълни с толкова олово, колкото ще стигне за баласт на една въздушна субмарина. Капитанът на тази рота съм аз, който съм се заклел във вярност към Слепените Щати независимо от сектантските, сецесионистките и конгресните различия. Да ти се намира малко тютюн? — заключи Сам. — Моят се намокри, когато плавах в реката тази заран.“