О. Хенри - Мигът на победата

Да ти кажа защо привеждам тези неадекватни свидетелства: защото Уили Робинс стоеше при нас и ни слушаше. Тогава аз бях младши сержант, а той редник, но между нас, тексасците и западняците, нямаше чак такива тактики и подчинение, каквито се наблюдаваха в редовната армия. Ние се обръщахме към капитана си само на малко име, „Сам“, освен когато наоколо се мотаеха генерали и адмирали, тъй де, колкото да спазваме дисциплината.

А пък Уили Робинс ми казва с една остра конфигурация на гласа, която никак не подхождаше на светлата му коса и предишната му биография:

„Тебе трябва да те разстрелят, Бен, задето прогласяваш такива сантименти. Човек, който не е готов да се бие за родината си, е по-лош и от конекрадец. Да бях на мястото на капитана, щях да те затворя за трийсет дена в караулното. И само на шол и кълцани шницели по мексикански. Войната — казва Уили — е велико и славно дело. Не знаех, че ти си страхливец.“

„Не съм — казвам аз. — Ако бях, щях да избия бледостта от мраморното ти чело. Аз съм милостив към тебе — казвам, — какъвто съм и към испанците, понеже ми напомняш, че си едно рядко лайно. Слушай, малка госпожичке — казвам му, — ти, недопечен хороводецо на котильони, ти, лъскаво мекотело, ти, дървено войниче, създадено като евтина новогодишна играчка в сизалпийските Алпи на Германия, ти даваш ли си сметка за кого говориш? Ние с тебе принадлежим към един и същи кръг — казвам му — и аз съм те търпял, щото ми се виждаше един такъв кротичък и несамозадоволителен. И не разбирам как тъй изведнъж проявяваш личен интерес към геройството и убийството. Твоята природа е претърпяла пълна революция.“

„Ами ти няма да ме разбереш, Бен“ — казва Уили, пуска ми една от своите изискани усмивчици и се обръща кръгом.

„Я се върни бе! — казвам му и го хващам за пеша на куртката. — Ти комай ме вбеси въпреки високопочтението, с което досега съм се отнасял към теб. Решил си, значи, да преуспееш в тази героическа работа и мисля, че ми е ясна причината. Правиш го или защото си малоумен, или защото се надяваш по този начин да хванеш някое маце. Ако става дума за маце, донесъл съм да ти покажа нещо.“

Да не ме беше вбесил до полуда, нямаше да постъпя така. Измъкнах от задния джоб един саногъстински вестник и му показах нещо. Половин колонка за венчавката на Майра Алисън и Джо Гранбъри.

Уили се разсмя и аз разбрах, че не съм го докачил.

„О — казва той, — всички знаят, че това се очакваше. Аз научих за сватбата още преди седмица.“

И пак се разсмя.

„Добре де — викам аз, — тогава защо така безумно си хукнал подир светлия ореол на славата? За президент ли очакваш да те изберат или си се зачислил в клуб на самоубийци?“

Но тук неочаквано се намеси капитан Сам.

„Престанете да се ядете, господа — каза той, — и марш обратно в квартирите или ще ви поставя под арест. Да ви няма и двамата! Чакайте малко, някой от вас да има тютюн за дъвчене?“

„Изчезваме, Сам — казвам аз. — И без това е време за вечеря. Но какво мислиш за темата на нашия разговор. Доколкото съм забелязал, самият ти доста усилено протягаш ръчички към тоя балон, наречен слава… Между другото, какво е честолюбието? За какъв дявол човек рискува живота си ден след ден? И какво получава накрая за компенсация на всичките си усилия? Аз искам да се прибера у дома — казвам му. — Не ми дреме дали Куба ще загине или ще оцелее и пет пари не давам кой ще управлява тези приказни острови; и не мечтая да видя името си където и да било освен в списъка на оцелелите. Но съм забелязал, Сам, че понякога и ти си търсиш белята само заради едната известност. Кажи ми сега защо го правиш? Защо геройстваш? Честолюбие ли е това, просто служба или у дома има някоя фея с лунички?“

„Слушай, Бен — казва Сам и сякаш вади меча си измежду коленете, — понеже съм ти началство, мога да те дам на военен съд за опит за малодушие и дезертация. Но няма да го сторя. Само ще ти кажа защо се стремя към повишение и към обичайните военни почести и завоевания. Един майор получава повече от един капитан, а на мене ми трябват пари.“

„Много правилно! — казвам аз. — Това го разбирам. Твоята система за търсене на слава се корени в най-дълбоките пластове на патриотизма. Само не мога да схвана — казвам — защо Уили Робинс, чиито родители са доста заможни и който беше толкова кротичък и нежелателен да бие на очи, изведнъж се превърна в храбър воин с най-човекоядни наклонности. В неговия случай момичето, види се, е елиминирано поради бракосъчетание с друг. Та мисля си — казвам — това си е чиста проба честолюбие, най-обикновено честолюбие. Той вероятно мечтае името му да проехти в каналите на историята. Това ще да е.“