О. Хенри: Марионетките

Но челото на умиращия бе избила пот, но на устните му и в очите играеше студена, подигравателна усмивка.

— Никога не бях виждал… такова бракосъчетание… между медицина и касоразбивачество — произнесе с мъка той. — Изгодна ли е… тази комбинация…, скъпи ми докторе?

Величието на доктор Джеймз не бе изправяно досега пред подобно сурово изпитание. Поставен от демоничния хумор на жертвата си колкото в смешно, толкова и в опасно положение, той запази достойнство и присъствие на духа. Извади часовника си и зачака болния да умре.

— Проявихте към тези пари… малко повечко любопитство, отколкото е необходимо. Но не представлявахте опасност… за тях, скъпи ми докторе. Те са в сигурни ръце. Напълно сигурни. Отидоха в тотализатора. Двайсет хиляди… парите на Ейми. Проиграх ги на конските състезания… до последния цент. Аз съм лошо момче, крадецо… пардон… докторе, но винаги съм играл честно. И никога, струва ми се… не съм срещал такъв… осемнайсеткаратов негодник, като вас, докторе… пардон… крадецо. Допуска ли етиката на вашия занаят, крадецо… да дадете глътка вода… на жертвата си… пардон… на пациента си?

Доктор Джеймз му донесе вода. Болният едва успяваше да я преглътне. Въздействието на силното лекарство се проявяваше в редовни, все по-силни приливи. Ала гаснещото съзнание на Чандлър жадуваше за още някоя острота.

— Аз бях какво ли не — комарджия… пияница… прахосник, но… доктор-крадец?

Докторът си позволи да даде само един отговор на хапливите му подмятания. Като се наведе ниско, за да улови все по-изцъклящия се поглед на Чандлър, той посочи вратата, зад която спеше Ейми, с такъв повелителен и настойчив жест, че умиращият надигна с последни сили глава, за да може да види. Не видя нищо; но долови студените думи на доктора — последните, които чуваше:

— А аз в живота си не съм удрял жена.

Да се мъчим да изучаваме такива хора, би било напразно. Те не могат да се вместят в никоя учебна програма. Те са от онези издънки, за които хората казват: той е в състояние да направи това или онова. Ние само знаем, че те съществуват; и че можем да ги наблюдаваме и да говорим помежду си за техните открити деяния — както децата гледат марионетките и си говорят за тях.

Но си заслужава да помислим за тези двама, това би ни разкрило странни черти на самолюбието: единият — убиец и крадец, изправен над жертвата си, другият — по-долен в постъпките си, макар и не закононарушител, ненавиждан в къщата на жена си, която е тормозил и съсипал, единият — тигър, другият — ни куче, ни вълк; да помислим как всеки от тях се отвращава от безчестието на другия и как всеки вади от калта на открития си порок свои собствени неопетнени принципи — на поведение, ако не дори на чест.

Единственият отговор на доктор Джеймз очевидно попадна в целта — в последните останки от срам и мъжко достойнство, и се оказа онзи милостив удар, който сложи край на мъките на Чандлър. Силна червенина се разля по лицето му — подлата rosa mortis; дишането спря и Чандлър издъхна почти без да потръпне.

Малко след това негърката се върна и донесе лекарството. Сложил ръка върху затворените си очи, доктор Джеймз й каза за края. Не скръб, а онаследеното примирение пред смъртта я доведе до тъжно подсмърчане, съпроводено с обичайните й жалби.

— Това си е. Всички сме в ръце на бога. Той е съдник на грешните и подкрепа на нещастните. Сега той ще подкрепя нас. Синди похарчила последни пари за тоз илач, а то не станало нужда.

— Нима госпожа Чандлър няма никакви пари? — попита доктор Джеймз.

— Пари ли, сър? Знаете ли защо госпожата припада и толкоз слаба? От глад. От три дена в къща няма нищо за ядене освен малко бисквити. Това ангелче продало свои пръстени и часовник преди месец. Таз хубава къща, сър, с червени килими и лъскави писалища — всичко под наем. И хазяин направил скандал за наем. Тоз проклетник — прости ме, боже, сега ти ще го съди — пропилявал всичко.

Мълчанието на доктора я насърчи да говори още. Историята, която той успя да скърпи от безредния монолог на Синди, бе позната — илюзии, своенравие, несполука, жестокост и честолюбие. Върху замъглената панорама на нейното ломотене изпъкваха отделни ясни картини: идеален дом в далечния юг, брак и бързо разочарование, години, пълни с горчивини и обиди, после парично наследство, което дава надежди за избавление, но попада в ръцете на този негодник, който се запилява някъде и го прахосва за два месеца, а после се връща, за да продължи пиянствата си. През цялата мръсна основа на тази история се нижеше — ненатраплива, но ясно забележима — една чисто бяла нишка: непринудената, несломима, възвишена обич на старата негърка, следвала докрай господарката си.