Артър Хейли - Свръхнатоварване

Рут беше облечена с елегантна сиво-синя рокля. Косата й както винаги бе безупречна, както и лицето и. Може би беше само малко по-бледа.

Ним й прошепна:

— Днес изглеждаш чудесно.

Тя го погледна рязко и тихо каза:

— Знаеш ли от колко време не си ми казвал подобно нещо?

За разговор на тази тема нямаше време, тъй като още на входа те бяха заобиколени от другите гости. Последва представянето и Ним установи, че познава съвсем малка част от присъстващите.

— Ела с мен, Нимрод! — каза майката на Рут, като го хвана за ръката и го поведе към салона, където бе масата.

— С останалите гости ще се запознаеш по-късно. Сега нека ти дам да хапнеш нещо, преди да си умрял от глад! — продължи тя, докато пълнеше чинията му.

Като допълнение към храната Ним си сипа една чаша бяло израелско вино и се върна в гостната. Докато си търсеше място, Ним забеляза един възрастен дребен мъж, когото често бе срещал у Нюбергерови. Той се помъчи да си спомни името му и когато успя, се отправи да го поздрави.

— Добър вечер, доктор Левин — каза той и вдигна чашата си за традиционната еврейска наздравица.

— Здравейте, Ним. Какво става с вас, не ви виждам често на нашите традиционни събирания.

— Не мисля, че съм достатъчно религиозен, докторе.

— И аз не съм, Ним, и никога не съм бил. Просто ми харесват церемониите и нашите традиции. Не е религията тази, която ни сплотява. Това е чувството ни за единност и сплотеност, което датира от повече от пет хиляди години. Мислили ли сте някога за това?

— Да, и то напоследък си мисля все по-често.

Погледът на неговия събеседник се спря върху Рут, която говореше с някаква друга жена, за която Ним впоследствие се сети, че е пианистка, често посещаваща подобни събирания.

— Съпругата ви изглежда изключително добре тази вечер — отбеляза доктор Левин.

— Да, така е — каза Ним. — И аз същото й казах.

Докторът добави:

— Тя доста добре успява да скрие проблемите си и безпокойството си.

Ним го изгледа изненадано:

— За Рут ли говорите?

— Разбира се — въздъхна доктор Левин. — Понякога бих искал хората, които са ми скъпи като Рут, да не са ми пациенти. Познавам я от малко момиченце. Надявам се, не се съмнявате, че правя всичко възможно. Всичко.

— Докторе — каза Ним със свито сърце, — нямам и най-малката представа за какво говорите!

— Нямате представа ли? Рут не ви е казала?

— Да ми каже какво?

— Приятелю — доктор Левин сложи ръката си на рамото на Ним, — току-що направих голяма грешка. Всеки лекар е длъжен да пази тайната на пациента си. Но вие сте неин съпруг и аз предположих…

Ним губеше търпение и нервното напрежение беше изписано на лицето му:

— Но, докторе, за какво говорите? Какъв е проблемът?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа — поклати глава доктор Левин. — Ще трябва да попитате Рут. Кажете й също така, че съжалявам за моята недискретност. Но също така и кажете, че мисля, че вие трябва да знаете.

Докторът се оттегли, преди Ним да успее да му зададе своите въпроси.

Следващите два часа за Ним бяха истинска агония. Той участваше в разговорите, отговаряше на въпроси и вземаше участие в традиционните ритуали, но в мислите му беше само Рут. Какво имаше предвид доктор Левин? Какъв проблем криеше Рут?

На няколко пъти той се опитваше да се доближи до нея, но беше вече разбрал, че поне в къщата на Нюбергерови нямаше да намерят спокойно място за разговор.

Най-сетне гостите започнаха да си отиват.

Ним каза на Рут:

— Хайде да си ходим.

Докато Рут целуваше родителите си за довиждане, майка й я попита:

— Не можете ли да останете още малко?

Рут поклати глава и каза:

— Късно е вече, мамо. Пък и двамата сме уморени.

Тя добави:

— Ним напоследък работи много напрегнато.

— Щом като работи толкова много, трябва по-добре да го храниш, Рут — добави майка й.

Ним сърдечно се сбогува с родителите на Рут. След няколко минути те вече седяха в колата на път за вкъщи.

Ним попита:

— Имаш ли нещо да ми казваш, Рут?

— Какво например?

— Например защо ходиш при доктор Левин, за какво си обезпокоена и защо го криеш от мен. Трябва да ти предам, че докторът съжалява за своята недискретност, но че аз трябва да знам.

— Вероятно е дошло времето да ти кажа — гласът на Рут бе тих, без да има и следа от предишното й настроение. — Но можеш ли да почакаш. Когато стигнем вкъщи, ще ти обясня.

Останалият път премина в мълчание.

— Мисля, че ще пия бърбън със сода — каза Рут. — Би ли ми го приготвил?