Артър Хейли - Колела

— Разбирам, по двеста човека в курс…

— Точно така. За тях отговарят двама души — инструктор и секретарка. Те водят на отчет всички документи, включително и присъствените дневници. Един път седмично изпращат в счетоводството чековете за заплатите, които, естествено, се попълват въз основа на присъствието на всеки курсист. Точно една такава двойка е причина за всичките ми ядове — въздъхна Уингейт. — Един инструктор и една секретарка…

— Защо?

— Ами защото лъжат, мамят и крадат хората, на които са задължени да помагат!

— Струва Ми се, че останалото не е трудно за отгатване — каза Брет. — Но все пак е по-добре, ако ми го разкажете вие.

— Докато трае курсът, някои хора отпадат по най-различни причини. Вече ви обясних, че това е неизбежно и ние сме подготвени за него. Ако бъдем своевременно уведомени, правим опит да върнем тези хора. Но моите скъпи приятели не ни съобщават за отпадналите, а продължават да ги водят като присъствуващи. Съответно продължават да постъпват и чековете с възнаграждението им. След което скъпата двойка си ги присвоява.

— Но чековете са поименни и не могат да бъдат осребрени!

— Могат и те го Правят — поклати глава Уингейт. — За целта от време на време докладват, че някои хора са престанали да посещават курсовете и компанията спира изплащането на заплатите. После инструкторът издирва тези хора, на чието име вече са се посъбрали доста предварително издадени чекове. Не му е трудно, тъй като всички адреси са при него. Когато ги намери, той започва да пее предварително скалъпената си история за недоволната компания, която си иска парите. Ония подписват и той вече може да осребри чековете където пожелае. Сигурен съм, че се действува точно по този начин. Един цял следобед следих тоя инструктор, затова съм сигурен!

— А какво става после, когато вашите хора за служебни контакти тръгнат да търсят напусналите? Казвате, че на даден етап те научават за тях. Не е ли твърде лесно да разберат за чековете?

— Не. Забравяте, че хората, с които си имаме работа, рядко проявяват охота за общуване. Те са отпадъци в пълния смисъл на думата и никога няма да предложат доброволно информацията, с която разполагат. Трудно е дори да ги накараш да отговорят и на най-елементарни въпроси. Освен това съм убеден, че тук-там се подхвърля и по някой подкуп. Не мога да го докажа, но ми мирише на, нещо такова.

— Мръсна история. — Брет честно си призна, че неговите неприятности са нищо в сравнение с това, което му разказа Ленард Уингейт. — И сам ли разкрихте всичко това? — попита той.

— В основни линии — да, макар че идеята хрумна първо на един от помощниците ми. Направило му впечатление, че присъствието в един от курсовете е прекалено добро. После двамата започнахме проверки, съпоставихме новите и старите данни, сверихме ги с данните на други компании. Накрая добихме съвсем ясна представа за цялата работа. Трябваше само да продължим наблюдението, за да открием преките виновници. И ги открихме.

— Какво ще стане сега?

Уингейт сви рамене и се облегна на тезгяха.

— Нещата вече не са от моята компетентност. Предадох всичко в ръцете на хората от сигурността. Днес следобед в Центъра докараха инструктора и секретарката. Поотделно. Бях там и видях с очите си как бързо рухнаха. Признаха всичко. Онзи тип даже се разплака, представете си!

— Представям си — отвърна Брет. — И на мен ми се плаче, но по друга причина. Ще ги съди ли компанията?

— Онзи тип и приятелката му са убедени в това, но на мен лично не ми се вярва. — Негърът се изправи в цял ръст. Беше с почти една глава по-висок от Брет Делъсантоу. — Лоша реклама, нали знаете? — шеговито допълни той. — Тая история хич не е за вестниците, защото ще пострада доброто име на компанията. Освен това за шефовете е най-важно да си приберат обратно парите. Става въпрос за няколко хилядарки…

— А какво ще стане с онези хора? Онези, които биха могли да се върнат на работа?

— Хайде, хайде, приятелю… Ставате сантиментален!

— Я оставете този тон! Не аз съм откраднал проклетите ви чекове!

— Вярно. Не сте вие. А за онези хора ще ви кажа. Ако разполагахме с шест пъти повече служители и ако можехме да прегледаме отново всички досиета, за да сме сигурни кого търсим… Ако можехме да открием хората след толкова време…

Барманът се приближи и видял празната чаша на Уингейт, въпросително го погледна. Негърът поклати глава и довърши мисълта си.

— …бихме направили нещо, но то няма да е кой знае какво.