Джули Уокър - Ад на колела

Джаксънвил, Северна Каролина

Пред дома на Морган

Тези писъци…

През живота си бе видял да се случват много лоши неща, голяма част от тях бе извършил сам, но бе преживял много малко такива, които да предизвикат подобни писъци. Разкъсващи душата, болезнени изблици на неутешима скръб.

Когато Нейт Уелър, известен в спецслужбите като „Призрака“, предпазливо седна в джипа, който генерал Фулър бе уредил да получи при завръщането си в САЩ, реши, че те са някак си уместни. Всеки зловещ писък беше удивителен знак, бележещ края на една мисия, протекла от лош към възможно най-лошия сценарий, който би могъл да си представи, и тези сърцераздирателни вопли бяха подобаващ съпровод, предизвестяващ завършека на забележителния живот на най-добрия му приятел.

Григ…

Мили Боже, нима наистина само преди две седмици пиха ракия в Истанбул? Две седмици, откакто бяха пресекли границата със Сирия, за да извършат заличаването?

А също и това… Заличаване. Исусе, каква дума! Абсурдно смекчен начин, по който да се нарече взривяването на горещ оловен куршум, летящ със скорост около 800 метра в секунда, в черепа на нищо неподозиращото копеле, имало лошия късмет да попадне в лайняния списък за ликвидиране на чичо Сам.

Да, казано накратко, никой не би искал да бъде замесен в подобна бъркотия.

— Отведи ме от тук — въздъхна тежко Алиша Морган, когато рязко отвори вратата на автомобила и рухна на седалката до него, донасяйки със себе си мириса на слънце и орлови нокти.

Безумно приятен аромат особено като се има предвид, че денят на Нейт бе започнал в седмия кръг на ада и бързо ставаше все по-зле. Не трябваше ли по-скоро да му мирише на развалени яйца и миризмата на сяра да изгаря ноздрите му?

Погледна дребничката жена до себе си, която седеше като вкаменена и трепереше от усилието да сдържи мъката си. На глупавото му сърце сякаш му поникнаха крака и то се качи в гърлото му. Така беше още от първия миг, откакто се бе запознал с Али — малката сестра на Григ.

Малката, точно така.

Но дори тогава — на седемнадесет, не беше малка, а по-скоро напъпила млада жена. А днес, след повече от дванадесет години? Човече… Сега Али беше пълнокръвна жена. Със слънчеворуса коса, живи кехлибарени очи и лице, което можеше да те подлуди. О, човече, лицето й бе убийствено красиво. Винаги му бе напомняло за онези сладки принцеси от филмчетата на Дисни. Да не говорим за тялото й. Исусе!

Желаеше я сега, както и тогава. Може би дори повече. Добре де, определено повече. Борбата, която водеше с непокорното си либидо всеки път, когато Али беше наблизо — само на няколко метра от него, заедно с придобитите наскоро огромни количества съжаление, мъка и вина, го караха да се чувства толкова уморен. Така непоносимо изтощен от… всичко.

— Ами семейството ти? — прошепна Нейт, страхувайки се да говори високо, за да не разбие и малкото самоконтрол, който й бе останал. — Не искаш ли да бъдеш с тях? — Той погледна към девствено зелената морава с размер на пощенска марка, ширнала се пред малката бяла дървена къща с боровинковочервени рамки на прозорците и подходящи щори. Божичко, мястото бе уютно. Толкова чисто, семпло и приветливо. Кой би предположил, че душите на хората вътре кървят от емоционалните рани, нанесени от бомбата, която току-що бе пуснал.

Али поклати глава, загледана през стъклото право напред. Ноздрите й се издуха, докато се опитваше да задържи океана от сълзи, заплашващ да прелее от очите й.

— Те ня… нямат… н-нужда от мен точно сега. Аз им… напомням, че… че… — Гласът й се пречупи и Нейт трябваше да потисне желанието си да се протегне и да я придърпа в прегръдките си.

По-добре дръж онази си работа под контрол, приятелю. Ако докоснеш малката ми сестра, ще те убия , беше прошепнал Григ в деня, в който го бе представил на семейството си, след като забеляза хищническия блясък в очите на Нейт при вида на Али.