Артър Хейли - Колела

Петдесетте хиляди годишно плюс различните добавки позволяваха на Брет да води живот, който компенсираше изцяло всички отблъскващи качества на град Детройт, и той не криеше удоволствието си от този факт.

Най-накрая колите пред него се раздвижиха и той се приготви да потегли. Изходът беше на трийсетина метра по-нататък. Подаде газ, за да скъси разстоянието до колата отпред, и бръкна в джоба си за дребни пари. В този миг един тъмнозелен седан изскочи изневиделица пред него, зави остро надясно и се закова на свободното място в опашката С цялата тежест на тялото си Брет стъпи върху спирачката. Колата поднесе, но все пак спря.

— Проклет идиот! — изрева той.

В следващите пет секунди действията му компенсираха всички дребни неблагополучия през деня, капак на които беше поведението на детройтските водачи. Изскочи от колата и тичешком се отправи към тъмнозеления седан отпреде си. С рязко движение отвори шофьорската врата и изрева:

— Мръсен кучи… — Думите заседнаха в гърлото му.

Зад волана седеше висок и добре облечен негър с посивели коси, някъде около петдесетте, който учтиво попита:

— Моля? Искахте нещо да ми кажете?

— Нищо, нищо — изръмжа Брет и понечи да затвори вратата.

— Един момент, ако обичате! Съвсем не е нищо! Бих могъл да се оплача пред Комисията по правата на човека! Ще им кажа, че един бял младеж е отворил вратата на колата ми с явното намерение да ми друсне един по носа, но се е отказал, понеже цветът на кожата ми е различен от неговия! Това, знаете, си е чиста проба расова дискриминация и хората от Комисията няма да, бъдат очаровани!

Брет се разсмя:

— Това наистина ще бъде нещо ново за тях! Но трябва ли да считам, че предпочитате да извърша онова, което бях намислил?

— Ако наистина се налага, извършете го — въздъхна сивокосият негър. — Аз лично бих ви почерпил една чашка, след което вероятно и ще ви се извиня… Ще ви обясня, че ви засякох по този начин, подчинявайки се на някакъв непонятен и глупав импулс, появил се съвсем неочаквано в края на един изпълнен с неприятности ден.

— И вашият ли?

— Май ще се окажем колеги по съдба…

Брет кимна и каза:

— Приемам предложението ви за чашката.

— Да вървим тогава в „Гаража на Джим“… Само на три преки оттук е и портиерът положително ще се погрижи за колата ви. Между другото, казвам се Ленард Уингейт.

Зеленият седан тръгна напред да показва пътя.

След като си поръчаха по едно уиски с лед, откриха, че работят в една и съща компания. Ленард Уингейт заемаше ръководен пост в отдел „Кадри“, а в хода на разговора Брет откри, че рангът му е приблизително с две нива под този на вицепрезидента. Още по-късно щеше да открие, че събеседникът му е най-високопоставеният негър в цялата компания.

— Името ви ми е познато — каза Уингейт. — Вие сте онзи Микеланджело, който създаде ориона, нали?

— Да се надяваме, че е така — кимна Брет. — Виждали ли сте прототипа?

Другият поклати глава.

— Ако имате желание, мога да го уредя.

— С удоволствие. Още по едно?

— Сега е мой ред — отвърна Брет и направи знак на бармана.

„Гаражът на Джим“, едно от известните заведения в центъра на Детройт, беше живописно украсен с различни автомобилни принадлежности. Въпреки ранния вечерен час барът вече беше почти пълен и заетостта на персонала се увеличаваше едновременно с глъчката.

— Доста народ си вади хляба покрай ориончето — отбеляза Уингейт.

— Така е.

— И това е особено вярно за моите хора.

— Вашите хора?

— Работниците на надница… черни и бели. Както потръгне на ориона, така ще върви и на сума ти хора в този град. Колкото повече часове направят, толкова повече пари ще занесат у дома. А знаете какво означава това за техния начин на живот, за храната им, за изплащането на жилищата, за новите дрехи, за почивката, за децата…

— Когато нахвърлям формите на нова кола или пък я моделирам от глина, и през ум не ми минава за подобни неща! — учудено призна Брет и поклати глава:

— Напълно логичо. Едва ли някой от нас има представа и за половината от това, което се случва на другиго. Зад всичките тези стени, които ни разделят… тухлени и други. А когато все пак успеем да надникнем зад някоя от тях и направим опит да помогнем, се оказва, че изобщо не сме помогнали, а напротив! Защото вонящите паразити от един по-друг вид… — Ленард Уингейт сви юмрук и безшумно го стовари върху покритата с блестящ метал повърхност на бара. После хвърли поглед към Брет и криво се усмихна: — Извинете!