Артър Хейли - Колела

Едва ли някоя друга купчина би била по-малко оригинална и по-малко предразполагаща към творческо вдъхновение. Но по един наистина забележителен начин Брет бе успял да вдъхне живот на своята картина, да накара платното да излъчва странна красота, примесена с тъга и носталгия. То сякаш казваше: ето, това са повредени и никому ненужни реликви, изхабени и безполезни, годни единствено за боклука. Но някога, макар и за кратко, те са имали свой живот, действували са, били са обект на нечии мечти и амбиции, били са някакво постижение на човешкия гений. Всички ние добре знаем, че съдбата на всяко човешко творение — и минало, и сегашно, и бъдещо — е една. Независимо от получената оценка то все някога ще се превърне в отпадък. Но нима не е достатъчна самата мечта, превърнала се в действителност, макар и за кратко?

Ленард Уингейт стоеше пред статива, без да помръдва. След няколко мига мълчание тихо промълви:

— Аз разбирам що-годе От изкуство… Затова ще си позволя да кажа, че вие действително сте талант и бихте могли да станете голям художник!

— И аз му казвам същото! — вметна Барбара, после покри статива с парчето плат и загаси осветлението.

В хола Брет отново напълни чашите и поясни:

— Барбара иска да каже, че съм продал душата си за петак… — Огледа жилището си и добави: — …или може би за тази пълна с удобства къщичка…

— Той би могъл да се занимава както с дизайн, така и с живопис — обърна се Барбара към Уингейт. — Пречи му единствено прекалено големият успех, който има като дизайнер. Ето защо се задоволява да драсне някой щрих в момент на настроение, и толкоз. При неговия талант това е наистина трагедия!

— А Барбара никога не успя да разбере най-главното — усмихна се Брет. — Че моделирането на коли е процес, не по-малко творчески от рисуването на картини. — В съзнанието му изплуваха думите, които преди няколко седмици каза на двамата студенти: „…дишаш, ядеш, спиш… а в главата ти са все колите… Събуждаш се посред нощ и пак мислиш за коли… Това е нещо като религия…“ Но нима той самият не продължаваше да се чувствува така? И все пак това чувство вече не бе тъй силно, както в началото, непосредствено след Пристигането му в Детройт. Впрочем кой ли е в състояние да запази силата на чувствата си непроменена? Имаше дни, в които направо се чудеше на работещите около него хора. Но ако иска да бъде честен, ще трябва да признае, че още редица други неща превръщаха колите в цел номер едно на живота му. И не на последно място сред тях беше високата заплата, която, предвид младостта му, щеше да нарасне значително с течение на времето.

Усмихна се закачливо на Барбара:

— А ти щеше ли да летиш като вятър да ми приготвиш вечерята, ако живеех в някое таванче и вонях на терпентин?

— Знаеш, че и тогава бих го правила — погледна го в очите тя.

После разговорът се завъртя към други теми, а Брет някак си изведнъж стигна до решението, че непременно трябва да завърши платното, което не беше поглеждал вече седмици наред. Причината да се държи настрана от него беше съвсем проста — веднъж започнал, той толкова се вживяваше в рисуването, че нищо на света не беше в състояние да го откъсне от него.

По време на вечерята, която на вкус се оказа не по-лоша от изпълнилия кухничката аромат, Брет насочи разговора към онова, което научи от Ленард Уингейт в бара. Чула за измамите, на които ставаха жертва „безнадеждните“, Барбара се шокира и разгневи дори повече от него. В резултат именно тя зададе въпроса, който Брет Делъсантоу тактично бе преглътнал:

— Какъв цвят на кожата имат онези двамата… инструкторът и секретарката с чековете?

— Нима това има някакво значение? — вдигна вежди Уингейт.

— Прекрасно знаете, че има! — остро се намеси Брет.

— Бели са — малко сковано от върна Уингейт. — И какво от това? — Те, разбира се, биха могли да бъдат и черни — замислено промълви Барбара.

— Сигурно — кимна Уингейт. — Но при по-друго стечение на обстоятелствата… — Поколеба се, после добави: — Вижте, аз съм ваш гост…

— Това е без значение! — прекъсна го Брет.

Сивокосият негър кимна и след кратко мълчание продължи:

— Искам нещата да са пределно ясни дори и когато се намирам между приятели. Не оставайте с погрешни впечатления от външно видимите неща — този оксфордски костюм, колежанската диплома, длъжността, която заемам… Разбира се, аз съм един издигнал се нигър 21 21 Презрително прозвище на чернокожите в САЩ. — Б.пр. — онзи, когото сочат с пръст и казват: „Виждате, че и един чернокож може да успее в живота.“ И това си е чистата истина, Що се отнася до мен. Защото бях един от малцината късметлии, чийто баща е бил в състояние да плати за едно наистина добро образование — а това е единственият начин, по който чернокожият може да стане човек. Е, аз станах човек. Нещо повече — пред мен се откриват перспективите да стигна до самия връх, да бъда дори директор на компания! Още не съм стар и не скривам, че това би ми доставило огромно удоволствие. А и компанията би била доволна. На същевременно знам и друго — ако случайно се наложи да избират между мен и някой бял кандидат, те сигурно ще предпочетат мен! Заровете ще се завъртят така, че ще спечеля аз, защото на Отдела за обществени контакти и на някои други хора много им се иска да викнат: „Вижте ни! Имаме черен в управата си!“