Артър Хейли - Колела

— Може би има — кимна Барбара. — Двамата с режисьора Уес Гропети стигнахме до заключението, че каквото и да покажем за гето-то, то трябва да бъде показано чрез живота на отделния му обитател. Няма да е зле, ако можем да открием някой от „безнадеждните“, преминал през програмата за набиране на работна ръка.

— Тази програма невинаги дава резултат — предупреди я Уингейт. — Може да изхабите сума лента за някой, който в края на крайщтата се е провалил.

— Ако така е станало, така и ще го покажем — настоя Барбара. — Далеч сме от мисълта да създаваме нова Полиана 23 23 Популярна героиня на американската писателка Елинор Портър (1868–1920) пре-върнала се в нарицателно име за прекален оптимист. — Б.пр. .

— В такъв случай би могло да се намери някой — замисли се Уингейт. — Помните ли, че ви разказах как един следобед проследих инструктора с крадените чекове?

Барбара кимна.

— На следващия ден разговарях с някои от тези хора. — Уингейт извади малко тефтерче от Джоба си и го запрелиства. — Един oт тях ми направи впечатление… Не зная точно с какво, освен може би с факта, че го убедих да се върне на работа… Ето го — спря се той на една от страниците. — Името му е Роли Найт.

Барбара беше дошла с такси до апартамента на Брет. В края на вечерта, след като се разделиха с Ленард Уингейт с уговорката да се видят отново. Брет я откара със своята кола.

Семейство Залески живееха в квартала Ройъл Оук — предградието на хората от средна ръка, разположено югоизточно от Бърмингам. Излязоха на магистралата Мейпъл, когато Брет изведнъж спря колата.

— Каква глупост, божичко! — каза той и обви ръце около сгушилата се до него Барбара. Целувката им беше продължителна и пламенна.

Той зарови лице в мека та коприна на косата й и затегна прегръдката си.

— Къде, по дяволите, сме тръгнали? Върни се и остани при мен тази нощ. И двамата го искаме! Просто не разбирам какво ти пречи!

Непосредствено след като Уингейт си отиде, той вече й беше отправил подобно предложение. А по принцип на тази тема бяха говорили хиляди пъти.

— Много те разочаровам, нали? — въздъхна Барбара.

— Откъде да знам дали ме разочароваш, след като не ми даваш възможност да проверя?!

Тя се засмя. Винаги, дори и в най-неочаквани мигове, той беше в състояние да я разсмее. Отгатвайки безпогрешно появата на дълбоките недоумяващи бръчки, тя се пресегна и прокара пръсти по челото му.

— Не е честно! — продължаваше да протестира Брет. — Всички наши познати просто приемат, че спим заедно, а само ние двамата си знаем, че това не е така! Дори и твоят старец е убеден, че го правим! Не е ли така?

— Така е — призна тя: — Татко наистина е убеден в това.

— Ето, виждаш ли? Още повече, че при всяка наша среща старият мишелов съвсем ясно ми дава да разбера, че цялата работа съвсем не му харесва. Така загубата ми е двойна — губя и когато те посрещам, и когато те изпращам!

— Зная, скъпи, зная! — въздъхна Барбара.

— Тогава защо не променим нещата? Веднага, още тази нощ? Барб, миличка, ти си на двайсет и девет години, не е възможно да не си опитвала. За какво се противиш? В мен ли е пречката? На глина ли ти мириша, или пък те отблъсквам с нещо друго?

Тя енергично поклати глава:

— Напротив, всичко у теб ме привлича! Казвала съм ти го много пъти…

— Колко пъти сме си казвали всичко! — възкликна той, после мрачно добави: — И ефектът винаги е бил равен на нула, точно като днес!

— Да си вървим у дома, моля те! — настоя Барбара.

— В моя дом ли?

— Не — засмя се тя. — В моя.

Колата отново потегли.

— Аз също не съм сигурна — докосна ръката му тя. — Не съм сигурна дали има някакъв смисъл във всичко това. Явно просто не мисля по начина, по който днес мислят повечето хора… Поне досега е било така. Вероятно съм старомодна…

— Това значи, че ако искам да стигна до кацата с мед, първо трябва да се оженя за теб, така ли?

— Не! — рязко отвърна тя. — Не съм сигурна дали изобщо искам да се омъжа. Забрави ли, че съм жена с професия? Освен това прекрасно зная, че и ти не си настроен на семейна вълна…

— Тук си права — усмихна се Брет. — Но какво ни пречи просто да живеем заедно?

— Може би и това ще стане — замислено промълви тя.

— Сериозно ли говориш?

— Не зная. Мисля си, че може да стане, но ми трябва време. — Поколеба се, после продължи: — Брет, скъпи, ако искаш известно вре-ме да не се виждаме… За да си спестиш нервите от всяка среща…

— Това вече го пробвахме, забрави ли? И не се получи просто защото усещах липсата ти. Не, ще продължаваме но този начин! — твърдо добави той. — Дори и от време на време да се държа като вързан в обора жребец! — После закачливо се усмихна: — Още повече, че ти не можеш цял живот да се дърпаш, нали?