Артър Хейли - Колела

Белият полицай направи крачка напред и очите му се наляха с кръв. Само след миг дулото на пистолета му щеше да потъне в насмешливо предизвикателната черна мутра. После щеше да каже, че Найт го е ударил пръв, а той е действувал в законна самоотбрана. Партньорът му ще потвърди — неведнъж го беше правил. Но в миг се сети, че тазвечерният му партньор е един от тях и лесно може да му създаде главоболия. Ето защо успя да се овладее, успокоявайки се с мисълта, че тоя мръсен негър, който се прави на умник, няма къде да му избяга. При подходящ случай ще си по получи, и то с лихвите!

— Не си играй с огъня, ами казвай къде си бил! — сопна се черният полицай.

Младият негър се изплю на тротоара Независимо от цвета на кожата си, ченгето винаги е враг. А черното ченге е още по-противно, тъй като е лакей на белитe. Все пак се овладя и махна по посока на приземната кръчма от другата страна на улицата.

— Ей там.

— Откога?

— Час… А може би два… или три… — сви рамене Роли Найт. — Кой ще ти ги брои…

— Да проверя ли? — обърна се към колегата си чернокожият полицай.

— Ами! Само ще си загубиш времето… Ще кажат, че е бил там. Всички са мръсни лъжци!

— Във всеки случай трябва да има криле, за да стигне толкова бързо дотук от пресечката на Западния булевард и Второ Авеню — отбеляза черният полицай.

Преди броени минути им бяха съобщили за въоръжен грабеж близо до Фишъри Билдинг, който се намираше на осемнайсет пресечки оттук. Двамата престъпници бяха изчезнали с кола последен модел.

Секунди по-късно патрулната двойка забеляза Роли Найт, който вървеше по Трето Авеню абсолютно сам. И макар че беше почти невероятно един пешеходец в тази част на града да има нещо общо с грабежа в другия му край, белият полицай, разпознал Найт, нареди да спрат и в следващия миг излетя навън с пистолет в ръка. Ще не ще, чернокожият трябваше да го последва. Знаеше много добре защо вършеха всичко това — съобщението за въоръжен грабеж автоматично им даваше право да спират и обискират всеки подозрителен тип, а другият явно обичаше да се гаври с хората. Разбира се, фактът, че винаги спираха чернокожи, беше чиста случайност.

Чернокожият полицай беше уверен, че между злобата и бруталността на колегата му (добре известни на всички в участъка) и страха, който го обземаше при всяко дежурство в гетото, съществува пряка зависимост. Страхът има своя специфична миризма и черният полицай съвсем ясно я долови у другия още в мига, в който получиха съобщението за грабежа, след това отново — когато изскочиха от колата с оръжие в ръка, а дори и сега — в този момент. Под влияние на страха долният човек става още по-долен. А когато този човек е облечен и в официална власт, той твърде скоро се превръща в истински дивак.

Разбира се, в тези среди страхът е нещо обикновено. Всъщност ако някой детройтски полицай заяви, че не познава подобно чувство, той положително ще се окаже лишен от въображение новак. В гетото, където нивото на престъпността е сред най-високите в страната, представителят на властта неизменно играе ролята на мишена — мишена на омраза, на тухли и ножове, нерядко и на куршуми. А там, където оцеляването е въпрос на предпазливост, присъствието на страха е нещо съвсем нормално. Такова е и състоянието на подозрителност и бърза реакция пред лицето на опасността. Това беше една истинска война, в която полицията неизменно бе на фронтовата линия. И както във всяка война, така и тук хората бързо забравяха онези добродетели, които са ги направили цивилизовани същества — например такт, любезност, учтивост и търпение, — а тяхното място се заемаше от крайните им противоположности, многократно подсилени както у едната, така и у другата воюваща страна.

Черният полицай знаеше, че живеейки в постоянен страх, малцина от колегите му успяваха да съхранят у себе си някаква човечност. И ако все още се намираха такива, те бяха хора, които добре разбираха повелята на времето, настроенията на черните, тяхното безсилие, дългия низ от несправедливости в историята на тяхната раса. Този тип полицаи, независимо от цвета на кожата си, искрено се стремяха към, по-малко бруталност в тази война, но те бяха единици и трудно можеха да променят общото състояние на нещата.

Наскоро назначеният директор на полицията си беше поставил задачата да издигне нивото на детройтската полиция именно като увеличи броя на служителите с умерено поведение. Но между него и добрите му намерения се изпречваше внушителният контингент на действуващите полицаи, които, подобно на тоя тук, си бяха чиста проба расисти, ръководени единствено от своя страх и вкоренени предразсъдъци.