Артър Хейли - Колела

— Още дълго ли ще работиш?

Адам я погледна за миг, после отново сведе очи към разтворената пред него синя папка.

— Може би още половин час.

По всяка вероятност изобщо не забеляза прозрачната нощница, тъй като тя едва ли би могла да се конкурира с папката, върху чиято корица беше написано: „Статистически справочник за регистрацията на леки и товарни автомобили по щати“. Ерика застана зад стола му с надеждата, че уханието на парфюма ще окаже своето въздействие. Но получи само една разсеяна целувка и още по-разсеяното:

— Лека нощ, не ме чакай…

Със същия успех би могла да се полее и с камфоров спирт, помисли си тя, докато изкачваше стъпалата към спалнята.

Легна си и зачака, без да се покрива със завивките. По тялото й бавно плъзнаха тръпките на желанието. Сега ще стисне клепачи, а когато ги отвори, Адам ще бъде надвесен над нея…

Сепна се и отвори очи. Часовникът до леглото показваше един след полунощ. Бяха минали не трийсет минути, а цели два часа! След малко долови стъпките му по стълбата.

— Господи, колко съм уморен! — прозя се той, вече в стаята, след което сънливо се съблече, отпусна се в постелята и още в следващата секунда потъна в непробуден сън.

До него, напълно разсънена, Ерика лежеше, без да шава. После изведнъж изпита усещането, че отново е навън и меките дъждовни капки се стичат по лицето й.

И тъй, отмина денят, в който Адам и Ерика Трентън не успяха да хвърлят мост над все по-дълбоко разтварящата се пропаст помежду им; денят, в който Брет Делъсантоу отново повярва в ориона, но продължаваше да се безпокои за бъдещето си като творец; денят, в който Барбара Залески удави безсилието си в няколко чаши мартини, а баща и изкара поредната смяна в „парния котел“. Този ден отмина и дойде следващият. Точно тогава в централната част на Детройт стана едно дребно на пръв поглед събитие, което нямаше нищо общо с тези петима души, но след няколко месеца последиците му щяха да окажат пряко въздействие върху техния живот.

Време: осем и трийсет вечерта. Място: центърът на Детройт, Трето Авеню, близо до Брейнар. На ъгъла е спряла полицейска кола, в която няма никой.

— Залепи си черния задник за стената! — изкомандува белият полицай. С фенерче в едната ръка и револвер в другата, той насочи яркия лъч към Роли Найт, който премигна заслепен.

— Ръцете зад главата и се обърни! По-живо, мръсен пандизчия!

Роли Найт се обърна, а белият полицай нареди на цветнокожия си колега:

— Обискирай това копеле!

Младият негър с дрипави дрехи се шляеше без посока по Трето Авеню, когато до него внезапно закова патрулната кола и насреща му с пистолети в ръце изскочиха двамата полицаи.

— Кво съм ви направил? — най-накрая се сети да попита той, после изведнъж се разкикоти: — Ох, човече, гъделичкаш ме!

Ръцете на втория полицай шареха по вътрешната страна на бедрата му.

— Млък! — сряза го белият блюстител на реда — ветеран в службата, с жестоки очи и отпуснато шкембе, получено от дълги години возене в патрулните коли. Беше успял да преживее хиляди нощни дежурства, но винаги си оставаше напрегнат.

Черният полицай, с няколко години по-млад от колех ата си и със значително no-малък стаж, отдръпна ръцете си и каза:

— Чист е. — После се дръпна няколко крачки встрани и тихо попита: — Какво значение има цветът на неговия задник?

Белият се стресна. В бързината съвсем беше забравил, че тази вечер обичайният му партньор е в отпуск по болест и беше заменен от чернокож полицай.

— По дяволите! — раздразнено изръмжа той. — Не ми обръщай внимание. Ти не можеш да се сравняваш с този измет, въпреки че цветът на кожата ти е същият!

— Много ти благодаря! — жлъчно отвърна черният полицай. Понечи да добави още нещо, но вместо това каза на човека до стената: — Можеш да свалиш ръцете си и да се обърнеш.

Нареждането беше изпълнено и белият полицай остро запита:

— Къде беше през последния половин час, Найт?

Познаваше Роли Найт по име не само защото често го срещаше из района си, а и защото беше чел полицейското му досие, в което бяха вписани две присъди за различни срокове затвор. При едното от обвиненията сам беше сложил белезниците на ръцете му.

— Къде съм бил ли? — Чернокожият младеж започна да се съвзема от шока на изненадата. Въпреки че бузите му бяха хлътнали, а тялото — мършаво от хроническо недохранване, в очите му нямаше никакъв страх. С блеснал от омраза поглед той добави: — Ходих да оправя една бяла повлекана с голям задник! Не й знам името… Казва, че нейният човек бил дърт и тлъст шопар и не може да го дигне… Когато й се прииска истински мъж, винаги идва насам!