Артър Хейли - Колела

В осем и пет телефонът иззвъня и Ерика се втурна към него. За съжаление не беше Адам, а някакъв междуградски разговор „за мистър Трентън“. От кратките реплики на телефонистката Ерика разбра, че го търси сестра му Тереза от Пасадина, Калифорния. На въпроса дали иска да разговаря с някой друг от семейството Тереза, която прекрасно знаеше кой може да бъде този друг, след кратко колебание отвърна:

— Не. Трябва ми лично мистър Трентън. Предайте му, моля, да ме потърси.

Стиснатостта й ядоса Ерика. Тя с удоволствие би побъбрила дори и с нея. Макар и да знаеше какво е финансовото й положение — овдовяла преди година, Тереза беше принудена да се грижи сама за четирите си деца, — Ерика не разбираше какво пък толкоз може да се-икономиса от един междуградски разговор.

Записа номера на централата в Пасадина и остави слушалката.

Адам се обади чак в осем и двайсет. Не по телефона, а по монтирания в колата му късовълнов радиопредавател. Обясни й, че в момента се движи към къщи по магистралата Саутфийлд. Значи след четвърт час е тук. Имаха уговорката вечер приемникът на Ерика, монтиран в кухнята, да бъде постоянно включен и от време на време Адам й нареждаше „да задействува маслинката“ — израз, който разбираха само двамата и който означаваше, че в дадения момент той просто умира за едно ледено сухо мартини. Мислено Ерика се поздрави за избора на вечерята — подготовката на някои по-трудни за изпълнение блюда положително би развалила цялата им вечер. Взе две високи чаши за мартини и ги сложи в камерата, а после се зае да смесва напитките.

Остана й време точно колкото да прескочи до спалнята, за да пооправи прическата си, да си сложи нов слой червило и да се пръсне с още няколко капки парфюм… От онзи същия. От огледалото, което отразяваше фигурата й в цял ръст, се увери, че домашната роба „Пейсли“, подбрана с толкова внимание, с колкото бе подбирала всички останали елементи на тоалета си, стои безупречно върху тялото й. Доловила стърженето на ключа в ключалката, тя се втурна по стълбите, нервна като млада булка.

— Извинявай за закъснението — бяха първите му думи.

Както винаги Адам изглеждаше свеж и сякаш недокоснат от умората, с бистри очи Сякаш за него дългият работен ден сега започваше. С течение на времето Ерика се научи да разпознава признаците на напрежение, които се криеха зад безупречния му външен вид, но сега не беше сигурна дали са налице.

— Няма значение — усмихна се тя и го целуна. Добре съзнаваше, че ще допусне непростима грешка, ако започне да му се цупи за изстиналата вечеря като някоя немска домакиня. Адам разсеяно отвърна на целувката й и докато тя наливаше мартинито във високите запотени чаши, започна да обяснява какво го е задържало.

— Двамата с Илрой бяхме при Хюб. Така ни беше насвил, че и през ум не ми мина да се измъкна, за да ти телефонирам.

— Насви тебе? — Като всяка съпруга на отговорен служител в компанията, Ерика прекрасно знаеше кой е Хюб — Хюбърт Дж. Хюитсън, — вицепрезидентът, под чието ръководство се осъществяваха автомобилните операции в цяла Северна Америка, могъща фигура с почти неограничена власт в компанията. Той имаше право да назначава и уволнява всички, с изключение на председателя на дирекционния съвет и президента — единствените по-старши от него служители. Всички познаваха високите му изисквания и той не се колебаеше да действува безмилостно срещу онези, които не ги спазваха.

— И мен покрай другите — отвърна Адам. — Но накрая вече си личеше, че бурята отминава. Утре ще е преглътнал всичко.

После разказа на Ерика за добавките по ориона и свързаните с тях допълнителни разходи — основната причина за гнева на вицепрезидента. Веднага след завръщането си от изпитателния полигон той се яви на доклад при Илрой Брейтуейт. Вицепрезидентът по производствените въпроси реши, че ще е най-добре незабавно да запознаят Хюб със състоянието на нещата и още днес да си получат заслуженото. Така и стана.

Но независимо от своята граничеща с грубост прямота Хюб Хюитсън беше здравомислещ човек и вероятно вече се бе примирил с добавките и неизбежните допълнителни разходи, Адам беше уверен, че взетото на полигона решение е правилно, но въпреки това продължаваше да бъде напрегнат. Едва след изтичането на доста минути започна да усеща влиянието на чашата мартини, която държеше в ръката си.

Подаде тази чаша за второ питие и се тръшна в едно кресло.

— Тук е ужасно горещо тази вечер — продума той. — Защо гори камината?