Артър Хейли - Колела

Брет много добре знаеше, че под блестящата повърхност се крият не по-малко блестящи технически нововъведения. Най-значителното от тях беше електронното впръскване на горивото, заменило архаичния и изживял своето време карбуратор — мил спомен от пионерите в автомобилостроенето. Системата за впръскване на горивото, се намираше под контрола на компютър с разностранни функции, който имаше размер на кутия за обувки и беше вграден в арматурното табло.

Но моделът, изложен в Ателие X, беше напълно лишен от механични части. Това беше просто едно излято от фибростъкло копие на изготвения от глина конструкторски макет, макар че дори и след най-внимателен оглед неосведоменият зрител оставаше с впечатление за пълна автентичност на ярко осветената върху постамента кола. Това копие стоеше тук както за сравнение с по-сетнешните модели, така и за успокоение на висшите ръководители на компанията, които непрекъснато идваха да го оглеждат и да разсеят съмненията си. Имаха нужда от това, тъй като в начинание от подобен характер се влагат огромни ресурси, а кариерата и репутацията на всички — от председателя на управителния съвет до последния технически изпълнител — е поставена на карта. Съветът на директорите вече беше одобрил сумата от сто милиона долара за развойна и производствена дейност, но тази сума щеше да набъбва непрекъснато — чак до началото на серийното производство.

Някой беше оприличил Детройт на Лас Вегас, помисли си Брет. Но тук ставките са значително по-високи от онези, които се разиграват в столицата на хазарта. Тази земна мисъл го насочи към по-практични неща, а първото от тях беше фактът, че още не бе закусил.

В определената за старшите конструктори столова имаше няколко души, които вече се хранеха. Вместо да даде поръчката си на сервитьорката, Брет се вмъкна направо в кухнята и след няколко закачки с готвачите, които добре го познаваха, успя да си издействува едни яйца по бенедиктински — любимата му закуска, която за негово съжаление днес липсваше в обявеното меню. След това отиде и седна при колегите си, настанили се около голяма кръгла маса в средата на помещението.

Тази сутрин имаха гости — двама студенти от Колежа по дизайн към лосанжелеския Център на изкуствата — същия, който Брет беше завършил преди пет години. Младежът имаше замислен вид и чертаеше с нокът по покривката, а момичето беше със сияещи очи, не повече от деветнайсетгодишно.

Брет първо се огледа, за да бъде сигурен, че е в центъра на вниманието, и едва тогава подхвана прекъснатия предния ден разговор:

— Ако дойдете да работите тук, ще трябва да си монтирате филтри на мозъка — иначе няма спасение от допотопните идеи, с които ще ви засипят ветераните.

— Брет счита за ветеран всеки, който е имал право да гласува, когато избирахме Никсън — обади се през масата един около трийсет-годишен конструктор.

— Току-що изказалият се старец е нашият мистър Робъртсън — поясни Брет. — Той конструира онези чудни семейни лимузини, които биха изглеждали още по-добре, ако постави отпреде им кон с ритли! Между другото той се разписва за заплатата си с гъше перо и виси тук само защото още му е рано да се пенсионира!

— А ние пък най-много ценим уважението, с което младият Делъсантоу се отнася към по-възрастните! — обади се Дейв Хибърстайн, посивелият вече началник на ателието за боядисване и вътрешно оформление. Той спря поглед върху блестящите одежди на Брет и невинно добави: — Между другото, къде ще бъде маскеният бал тази вечер?

— Ако си беше направил труда да проучиш малко по-внимателно моя екстериор и да го приложиш в работата си по интериорите, сигурно щеше да шашнеш всичките ни клиенти! — незабавно му го върна Брет.

— В резултат на което те ще побягнат към конкуренцията! — обади се някой.

— Само заедно с мен — усмихна се Брет.

Беше възприел този начин на разговор с колегите си още от своя първи работен ден в Центъра и повечето от тях с удоволствие се включваха в размяната на остроумни реплики. Но това не попречи на шеметната му кариера в средите на автомобилните конструктори. На двайсет и шест годишна възраст той вече беше равен по звание с почти всички ръководители на ателиета.

Едва допреди няколко години човек с външността на Брет Делъсантоу не само нямаше да бъде допуснат на работа в конструкторското бюро на корпорацията, но нямаше да му позволят дори да припари край портала. Но оттогава насам се промениха много неща и управата разбра, че един истински съвременен автомобил може да бъде създаден единствено от дизайнери и стилисти със съвременни виждания, от хора, които влагат въображение не само при работата си, но и в начина, по който се обличат. Ето защо, макар че от всеки се изискваше да работи всеотдайно и упорито, с цялата си енергия, високопоставените дизайнери като Брет Делъсантоу се радваха на привилегията да определят сами работното си време. Брет често се появяваше в Центъра към обяд, мотаеше се с часове, без да похване нищо, или пък изчезваше за цял ден. В замяна на това вършеше работата си в късните часове на нощта, често до изгрев слънце. Никой не му правеше забележки, тъй като отдавна беше доказал своите качества, а и винаги присъствуваше на заседанията, на които го канеха.