Артър Хейли - Колела

— Няма такова нещо — отвърна Адам и погледна право в хладните сини очи, които го гледаха с одобрение и лека насмешка. Изпита желание да се срещне с тази жена при по-други обстоятелства, някак си не му се искаше да бъдат противници. Усмихна се и добави: — Аз съм само един прост производител на коли, който се опитва да види нещата от всеки възможен ъгъл.

— Нима? — Очите й продължаваха да го фиксират с предишната насмешливост. — Тогава ще ми отговорите ли честно на един такъв въпрос: променя ли се наистина автомобилната индустрия, гледана отвътре? — Тя хвърли бегъл поглед в бележника си и продължи: — Наистина ли крупните автомобилостроители отговарят на повика на времето, наистина ли приемат новите идеи за отговорност пред обществеността, развиват у себе си социално съзнание, гледат реалистично на промяната на ценностите, включително на онези, които пряко засягат автомобила? Искрено ли вярвате, че у нас ще се наложи потребителското мислене? Наистина ли идва новата ера, за която говорихте? Или всичко това беше една подготвена от вашите рекламни специалисти инсценировка, а вие продължавате да се надявате, че ще успеете да заблудите обществеността и ще правите каквото си искате… както досега? Вие действително ли сте готови да слушате всичко онова, което се говори за опазването на природната среда, за сигурността и всичко останало? Или просто се заблуждавате, а заблуждавате и нас? Quo vadis, ако си спомняте часовете по латински, мистър Трентън?

— Спомням си ги — отвърна Адам. — Quo vadis? Къде отиваш? Вечният въпрос, който звучи през цялата история на човешката цивилизация… Въпрос, задаван на цели нации, на отделни хора, а сега и на една индустрия…

— Това въпрос ли беше, Моника? — полюбопитствува Илрой Брейтуейт. — Или нещо като реч?

— Комбиниран въпрос — хладно му се усмихна момичето от „Нюзуик“. — Ако е прекалено сложен за вас, бих могла да го разбия на части и да използувам по-прости думи…

В кабинета влезе шефът на Отдела за обществени контакти.

— Тези срещи с представителите на печата май вече не са онова, което бяха, а, Джейк? — обърна се към него вицепрезидентът по производствените въпроси.

— Ако искате да кажете, че сме станали по-агресивни и по-целенасочени, аз бих ви обяснил, че така се обучават всички репортери — намеси се представителят на „Уолстрийт Джърнъл“. — Нашите редактори искат пълно разнищване на проблемите. Предполагам, че както всичко в живота, така и журналистиката се намира в процес на промяна… — Помълча, после замислено добави: — Понякога всичко това ме кара да се чувствувам неудобно…

— Но не и мен! — вметна представителката на „Нюзуик“. — Все още никой не е отговорил на въпроса ми… На вас го зададох — обърна се тя към Адам.

Той се поколеба. Quo vadis? Понякога, макар и по друг начин, той също си беше задавал този въпрос. Но доколко можеше да бъде откровен в миг като този?

Спаси го Илрой Брейтуейт.

— Ако Адам не възразява, ще ви отговоря аз — каза Сребърната лисица. — Без да приемам инсинуациите ви, Моника, аз смея да заявя, че като представител на бранша нашата компания винаги е била изпълнена с чувство на отговорност пред обществото, има ярко изявено и демонстрирано години наред обществено съзнание. Колкото до потребителското мислене, мога да заявя, че винаги сме вярвали в него, още далеч преди това словосъчетание да си пробие път сред…

Добре оформените фрази се затъркаляха като воденични камъни. Адам изпита облекчение, че вместо него отговори друг. Въпреки цялата си отдаденост на професията той би изразил известни резерви, ако, разбира се, искаше да бъде честен.

Изпита чувство на облекчение от наближаващия край на срещата. Защото изгаряше от нетърпение да се втурне към своите „ловни полета“ — там, където като любима и властна жена го зовеше новият орион.

В Центъра за проектиране и промишлен дизайн на компанията, отдалечен на около километър от административната сграда, в която пресконференцията вече приключваше, както винаги острата миризма на глина доминираше над всичко. Работниците с течение на времето свикваха с тази миризма и твърдяха, че изобщо не усещат специфичния мирис на сяра и глицерин, който изпълваше и най-отдалечените кътчета на строго охраняваните ателиета, разположени в кръг около главната зала. В тези ателиета се изработваха скулптурните модели на бъдещите автомобили.

Външните посетители обаче бърчеха носове, Но тяхното число беше съвсем ограничено, тъй като повечето имаха достъп само до входното фоайе или най-много до няколкото канцеларии зад него. Дори и там те бяха обект на внимателна проверка от страна на охраната и нито за миг не оставаха без придружител. На реверите им бяха окачени специални значки, които определяха достъпните за тях зони.